Мари Лу - Warcross

Татко само ми пусна крива усмивчица и нагласи очилата си. По косата му все още бяха полепнали боя и лепило след експериментите му с платове по-рано през деня. После щеше да ми се наложи да му помагам да отреже слепналите кичури.

— Вгледай се по-внимателно — отвърна той. Сграбчи молива, затъкнат зад ухото му, и го прекара със замах над изображението. — Представи си картина на стената. Без да използваш никакви инструменти, ти пак можеш да кажеш дали е окачена накриво, па макар и мъничко накриво. Просто се усеща, че нещо не е наред. Нали?

Намръщих се и тръснах глава.

— Да, сигурно.

— Човеците сме изненадващо чувствителни в това отношение. — Татко пак посочи двете рисунки с изцапаните си с боя пръсти. — Трябва да се научиш да гледаш цялото , когато гледаш нещо, а не само частите му. — Той се облегна назад. — Не си напрягай очите. Възприемай едновременно цялото изображение.

Слушах го, докато се облягах назад, следвайки съвета му. И точно тогава най-сетне забелязах разликата, миниатюрния белег върху едната рисунка.

— Ето го! — възкликнах, посочвайки право в него.

Татко ми се усмихна.

— Виждаш ли? — каза той. — За всяка заключена врата си има ключ, Еми.

Взирах се в листа със задачи, а бащините ми думи се въртяха пак и пак в ума ми. А после направих така, както той казваше — отпуснах се назад и възприех кода цялостно, наведнъж. Все едно е картина. Все едно търсех точката, която ме интересуваше.

И почти незабавно забелязах каква е грешката в кода. Посегнах към училищния си лаптоп, отворих го и въведох коригирания код.

Сработи.

— Здравей, свят! — произнесе програмата на лаптопа ми.

И до днес не мога да опиша точно какво почувствах в този миг. Да видя на екрана как моето решение сработва, функционира … Да осъзная как с три кратки реда текст имам власт да заповядвам на една машина да прави точно каквото пожелая аз…

Зъбчатите колела в главата ми, скръбно скриптящи, изведнъж отново се завъртяха. Молеха за още една задача. Приключих и с втората. После и с третата. Продължавах, все по-бързо и по-бързо, докато овършах не само този лист домашно, а и всичките задачи от учебника до последната. Мъглата в гръдта ми изтъня и под нея се разкри топло биещо сърце.

Щом можех да реша тези задачи, значи можех да контролирам нещо. А щом можех да контролирам нещо, то можех да си простя за единствената задача, която никога не бих могла да реша, за единствения човек, когото нямаше как да спася. Сигурно не можех да поправя всичко на света, но все нещо умеех! Всеки бяга от тъмното мъртвило в душата си по различен начин. И това бе моят начин.

Онзи ден си изядох вечерята за пръв път от месеци. На следващия ден, и на по-следващия, и всеки ден от тогава нататък влагах цялата си енергия в учене на всичко за писането на код, за Warcross и НевроЛинк, до което мозъкът ми успяваше да се докопа.

А що се отнася до Хидео Танака… От онзи ден нататък бях обсебена. Заедно с останалия свят го гледах и се страхувах да мигна, сякаш той бе създаден от вълшебство, сякаш можеше всеки миг да започне нова революция.

Отивам до масата и си слагам очилата. Стари са, употребявани, изостанали с няколко поколения, но си работят. Слушалките прилепват плътно и изолират шума на трафика отвън и на стъпките по горните етажи. Скромният ни апартамент — а заедно с него и всичките ми грижи — потъва в черен мрак и тишина. Издишвам и с облекчение напускам реалността, дори и да е за кратко. Скоро пространството пред очите ми се изпълва със синя неонова светлина и се оказвам на върха на хълм, загледана надолу, към градските светлини на виртуалния Токио, който би могъл да мине за напълно реален. Шумът от уличното движение е заглушен. Единственото, което ми напомня, че се намирам в симулация, е едно прозрачно поле в центъра на полезрението ми.

Добре дошъл, [нула!]

Ниво 24 | Б- 430

После и тези два реда изчезват. (Ако сте се зачудили: не, името ми не е [нула!]. С хакерския ми профил мога да скитосвам наоколо като анонимен играч. Другите играчи, които ми пресичат пътя, ще ме виждат с потребителско име, генерирано на случаен принцип.)

Поглеждам назад и виждам персонализираната си стая, украсена с вариации на логото на Warcross. Обикновено тази стая има две врати — Изиграй една игра или Наблюдавай как други играят. Днес обаче има и трета врата, над която се реят няколко думи.