— Изумително детайлно е…
— Да, — каза той, — новите биочипове на Маас. Трябва да знаеш, че това, което зная за личния ти живот, е също толкова детайлно. То е повече, отколкото ти знаеш, в някои отношения.
— Наистина ли? — Тя откри, че беше най-лесно да се съсредоточи върху града, опитвайки се да открие отправните точки, запомнени от половин дузина студентски празници. Ето, точно там трябваше да бъде Рамблас, с папагалите и цветята, и таверните, сервиращи тъмна бира и калмари.
— Да. Зная, че именно твоят любовник те убеди, че си открила изгубен оригинал на Корнел…
Марли затвори очи.
— Той поръча фалшификата, наемайки двама талантливи студенти по изобразително изкуство и известен историк, оказал се пред известни лични трудности… Плати им с парите, които беше измъкнал вече от вашата галерия, както без съмнение си се досетила. Ти плачеш…
Марли кимна. Студен показалец потупа китката й.
— Купих Гнас. Купих и полицията — да зареже случая. Пресата не си струваше да я купувам, тя рядко си струва. И сега може би това, че си донякъде известна, може да се окаже в твоя полза.
— Хер Вирек, аз…
— Един момент, моля. Пако! Ела тук, детето ми.
Марли отвори очи и видя дете на около шест години, пристегнато в тъмно палто, панталони до коляното, светли дълги чорапи и високо закопчани черни ботуши. Кафявата коса падаше на челото на безупречно сресан кичур. То държеше нещо в ръка, някаква кутия.
— Гауди е започнал парка си през 1900 г. — каза Вирек. — Пако носи костюм от съответния период. Ела тук, детето ми. Покажи ни това чудо.
— Сеньор — профъфли Пако, поклони се и пристъпи напред да покаже това, което държеше.
Марли се вгледа. Кутия от обикновено дърво, стъклен похлупак. Неща…
— Корнел — каза тя, забравяйки сълзите си. — Корнел? — Тя се обърна към Вирек.
— Разбира се, че не. Вграденото по дължината на тази кост е биомонитор „Браун“. Това е работа на съвременен автор.
— Има ли още? Още такива кутии?
— Намерил съм седем. За период от три години. Колекцията на Вирек, виждаш ли, е нещо като черна дупка. Невероятната плътност на богатството ми привлича неудържимо най-редките произведения на човешкия дух. Автономен процес, на който рядко обръщам внимание…
Но Марли беше изцяло погълната от кутията, от нейното внушение за невероятни разстояния, за загуба и тъга. Беше мрачна, нежна и някакси детинска. Съдържаше седем предмета.
Тънка куха кост, сигурно оформена за полет, сигурно от крилото на някоя голяма летяща птица. Три архаични печатни платки, покрити с лабиринти от златни ивици. Гладка бяла сфера от порцелан. Потъмняло от времето парче каишка. Дълго колкото пръст парче от нещо, което тя предположи, че е кост от човешка китка, в която беше безупречно вградена силиконовата дръжка на инструмент, излизал някога на повърхността на кожата — но външната част на инструмента беше обгорена и почерняла.
Кутийката беше една вселена, поема, замръзнала на границата на човешкото усещане.
— Грасиас, Пако.
Момчето и кутийката изчезнаха.
Тя зяпна.
— А, извини ме. Забравих, че тези прехвърляния са прекалено внезапни за теб. Сега обаче трябва да обсъдим твоето назначаване…
— Хер Вирек, — обади се тя, — какво е „Пако“?
— Подпрограма.
— Разбирам.
— Наемам те да намериш кой е направил кутията.
— Но, хер Вирек, с вашите ресурси…
— От които ти сега си част, дете мое. Искаш ли да бъдеш наета? Когато обърнах внимание на историята с Гнас, метнат с фалшив Корнел, разбрах, че можеш да бъдеш от полза за такива работи. — Той сви рамене. — Вярвай ми, че ме бива да постигам желания резултат.
— Разбира се, хер Вирек! И да, искам да работя.
— Много добре. Ще получаваш заплата. Ще имаш достъп до кредитни линии, въпреки че ако се наложи да закупиш например значителни количества недвижимо имущество…
— Недвижимо имущество?
— Или корпорация, или космически кораб, ще ти е нужно непряко оторизиране от мен. Което почти със сигурност ще ти бъде дадено. За всичко друго няма да имаш ограничения. Препоръчвам ти обаче да работиш в такива мащаби, в които се чувстваш удобно. Иначе рискуваш да изгубиш връзката с интуицията си, а интуицията в случаи като този е от жизненоважно значение. — Прочутата усмивка проблясна към нея още веднъж.
Тя пое дълбоко въздух.
— Хер Вирек, какво ще стане, ако се проваля? Колко време имам, за да открия този автор?
— Остатъка от живота ти — каза той.
— Извинете ме, — чу се тя с ужас да казва, — ако съм разбрала правилно, вие твърдите, че живеете… в биована?
Читать дальше