Уильям Гибсон - Мона Лиза Овърдрайв

Пусна апаратчето в чантичката си и той изчезна.

Справи се с асансьора лесно; след като излезе в боядисаното в бяло фоайе, тръгна по посока на гласовете. Стигна до нещо като хол. Зави около ъгъла.

— Добрутро — каза Петал и вдигна сребърния похлупак от поднос. Вдигна се пара. — Ето го трудния за намиране г-н Суейн, за тебе Роджър, а това е закуската ти.

— Здравей — каза мъжът и пристъпи напред с протегната ръка. Бледи очи сред лице с рязко очертани кости. Правата коса с миши цвят беше прехвърлена диагонално върху челото му. Кумико се затрудни да определи възрастта му; лицето беше на млад човек, но под сивкавите очи имаше дълбоки бръчки. Беше висок, и ръцете и раменете му бяха като на атлет.

— Добре дошла в Лондон. — Той пое ръката й, стисна я и я пусна.

— Благодаря.

Той носеше риза без яка, много фини червени ивички върху бледосиня основа, ръкавите закопчани с овали мътно злато. Ризата беше отворена на шията и откриваше тъмен триъгълник татуирана плът.

— Говорих с баща ти тази сутрин. Казах му, че си пристигнала безопасно.

— Вие имате висок ранг.

— Моля? — Бледите очи се присвиха.

— Драконите.

Петал се разсмя.

— Оставете я да яде — каза някой. Женски глас.

Кумико се обърна и видя слабата тъмна фигура на фона на високите стилни прозорци. Зад прозорците се виждаше оградена със стени и затрупана от сняг градина. Очите на жената бяха скрити зад сребристи очила, които отразяваха стаята и намиращите се в нея.

— Още една наша гостенка — каза Петал.

— Сали — каза жената. — Сали Шиърс. Яж, сладурче. Ако и на теб ти е скучно като на мен, ще ти се ще да се разходиш. — Когато Кумико се вгледа, ръката на жената се вдигна и докосна очилата, като че ли се готви да ги свали. — Портобело Роуд е на пресечка-две. Ще ми се на въздух. — Огледалните стъкла като че ли нямаха рамки и надушници.

— Роджър, — каза Петал, нанизвайки на вилицата розови резенчета бекон от сребърния поднос, — смяташ ли, че Кумико ще е в безопасност с нашата Сали?

— В повече безопасност от мен, като се има предвид настроението й — каза Суейн. — Боя се, че тук нямаме кой знае какво развлекателно, — продължи той към Кумико, докато я водеше към масата, — но ще се опитаме да ти помогнем да се чувстваш толкова удобно, колкото изобщо е възможно, и да уредим да разгледаш града. Макар че не е като Токио.

— Поне засега — каза Петал, но Суейн като че ли не чу.

— Благодаря ви — каза Кумико, когато Суайн й подаде стола.

— За мен е чест — каза Суейн. — Уважението ни към баща ти…

— Ей, — каза жената, — тя е твърде млада, за да й трябват тия глупости. Спестете ни ги.

— Сали е в особено настроение, както виждаш — обади се Петал, докато поставяше рохко сварено яйце на чинията на Кумико.

Настроението на Сали Шиърс се оказа нещо като едва подтискан гняв, бяс, който си личеше по походката й, по ядосаното, подобно на стрелба тракане на черните токове на ботушите й по ледения паваж.

Кумико трябваше да прибързва, за да я настига, докато жената я водеше към пресечката по-далече от къщата на Суейн, и очилата й проблясваха студено в дифузната зимна слънчева светлина. Тя носеше тесни панталони от тъмнокафява кожа и обемисто черно яке с вдигната яка; скъпи дрехи. С късата й черна коса можеше да я вземат за момче.

За първи път откакто беше напуснала Токио Кумико усети страх.

Енергията, която бликаше от жената, почти можеше да бъде докосната: възел от гняв, който всеки момент може да изпусне.

Кумико плъзна ръка в чантичката си и стисна апаратчето на Маас-Неотек. Колин мигновено се появи, крачейки енергично до нея. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на жакета му, и ботушите му не оставяха следи по мръсния сняг. Тя пусна апаратчето и той изчезна, но тя се почувства по-сигурна. Нямаше нужда да се бои от това да изгуби Сали Шиърс, чието темпо беше трудно за поддържане — призракът сигурно щеше да я отведе лесно обратно до къщата на Суейн. И ако побягна от нея, помисли си тя, той ще ми помогне. Жената се промуши през движението на кръстовището, разсеяно дръпна Кумико от пътя на масивна черна Хонда и някак си успя да ритне калника, докато той се плъзваше покрай нея.

— Пиеш ли? — попита тя. Ръката й стискаше китката на Кумико.

Кумико поклати глава.

— Моля ви, ръката ме боли.

Хватката на Сали поотслабна, но Кумико биде издърпана през врати от орнаментирано заскрежено стъкло, в шум и топлина, някаква претъпкана механа, облицована с тъмно дърво и износен жълтеникавокафяв велур.