Кристин Каст: Преследвана

Това обяснява защо в последно време всеки път, когато погледнех Венера, тя беше ужасно противна, гнусарка на ента степен, но сега вече беше поправена — поне отчасти. Знаех, че преди да умре, се бе мотала с Афродита, което означаваше, че сигурно е имала репутацията на супер готина, защото Афродита не понася грозни приятелки.

Добре, преди да заприличам на изкукала от ревност глупачка, искам да обясня: Ерик Найт е истински супермен, нещо като Кларк Кент. Той е благороден, изобщо — готин човек, ъ… ъ… грешка, вампир. Възрастен вампир, преживял наскоро Промяната. И още, той ми е гадже, ъ… ъ… бивше гадже. И колкото и да е глупаво, аз го ревнувам от всяка, дори и от червена откачалка, щом предизвиква у него някакъв интерес.

За щастие разсъдливият Дарий прекъсна вътрешния ми монолог.

— Радиото може да почака. Сега важното е да помогнем на Стиви Рей. Ще й трябва чиста блуза и кръв веднага щом се заловя с това — той сложи комплекта за първа помощ на масичката до леглото на приятелката ми, отвори го и извади марля, спирт и още нещо, което изглеждаше страшно.

Това определено затвори устата на всички.

— Нали знаете, че ви обичам като топъл хляб — усмихна се храбро Стиви Рей.

Всички кимнахме вдървено.

— Окей. Значи няма да ми се разсърдите, ако ви помоля да си намерите някаква работа. Всички без Зоуи. Докато Дарий извади стрелата от гърдите ми.

— Всички, освен мен ли? Защо искаш да остана?

В присвитите й от болката очи проблесна искра.

— Защото ти си нашата Висша жрица, Зо. Трябва да останеш и да помогнеш на Дарий. Плюс това вече си ме виждала да умирам веднъж. Колко по-лошо може да бъде сега? — изведнъж спря и се вторачи във все още повдигнатите в недоумение ръце. — Божичко, Зо! Погледни си поне ръцете. Обърнах дланите си към себе си, за да видя какво толкова гледаше тя, и усетих как собствените ми очи се разширяват от удивление. Татуировките бяха достигнали до дланите, същите красиви сложни плетеници и мрежести фигури, които украсяваха лицето и врата ми, а оттам се спускаха от двете страни на гърба до кръста ми. Как можах да забравя? Бях почувствала по ръцете си познатия сърбеж, докато тичахме към спасителните тунели. Още тогава трябваше да се досетя какво означава това. Моята богиня Никс, олицетворението на нощта, ме бе белязала отново. Отново ме бе отделила от всички останали хлапета и вампири в света и бе показала специалното си отношение към мен. Нямаше друг от малките, чийто Белег да се разраства като моя. Обикновено това се случваше, след като новакът премине през Промяната. Тогава лунният сърп на челото се запълваше и се разширяваше в уникална по своя род татуировка по цялото лице, за да оповести на света, че се е появил нов вампир.

При мен беше различно. Доскоро лицето ми показваше, че съм вампир, но тялото ми говореше, че още се подготвям. Но сега? Такова нещо не се бе случвало досега — нито на новак, нито на възрастен вампир — затова не бях сто процента сигурна какво означава.

— Зо, това е невероятно! — чух зад себе си Деймиън. Той се поколеба за миг, после докосна лекичко рисунката на дланта ми.

Вдигнах поглед от ръцете си към големите му кафяви очи и потърсих в тях реакция от Промяната, която виждаше пред себе си. Някакъв знак за обожание, нервност или още по-лошо, страх. Но виждах единствено Деймиън — моя приятел — и топлината на усмивката му.

— Усетих, че ще се случи още първия път, когато слязохме тук. И после… просто забравих — казах глухо.

— Ето това е нашата Зо! — обади се Джак. — Само тя може да забрави нещо, което на практика си е истинско чудо.

— Е, не само на практика — възрази Шоуни.

— Но за нея едва ли е чудо. Случва й се непрекъснато — каза Ерин, сякаш установяваше поредния скучен факт.

— Аз не мога да задържа и една татуировка, а ти си покрита от глава до пети — усмихнато ми се скара Афродита. — Имаш си всякакви фигури.

— Те са знак за благоволение на нашата богиня към теб. Иска да ти покаже радостта си, че вървиш по избрания от нея път. Ти си нашата Висша жрица, избраницата на Никс — произнесе тържествено Дарий и веднага продължи делово. — Висша жрице, имам нужда от твоята помощ за Стиви Рей.

— Да му се не види! — измърморих аз, задъвках нервно долната си устна и свих ръце в юмруци, за да скрия новите си екзотични татуировки.

— Ох, по дяволите, и аз ще остана да помогна — изпъшка Афродита и тръгна към седналата на ръба на леглото Стиви Рей. — Нямам нищо против кръвта и болката, стига да не са мои.