Кристин Каст - Преследвана

Той се засмя и ние продължихме напред.

— Аз пък си мислех, че гълъбите са плъхове с криле.

— Прилепи, гълъби, гарвани… точно в момента не ми пука за разликите. Всички летящи и размахващи криле същества са ми противни.

— Ясно — усмихна се той. Усмивката му не донесе успокоение нито на мислите, нито на сърцето ми. И през целия път напред мога да се закълна, че усещах топлината от допира му по раменете си. След няколко стъпки се натъкнахме на сектор, толкова красив, колкото и изненадващ. Спряхме и зяпнахме от удивление.

— Уау! Това е супер готино! — смаях се аз.

— Наистина — съгласи се Ерик. — Трябва да е работа на онова момиче, Жерарти. Нали Стиви Рей ни я представи като художничка, която украсява тунелите?

— Да, но не очаквах да е толкова красиво.

Забравила за прилепите, прокарах ръце по прекрасните нарисувани по стените цветя, сърца, птици и всякакви заврънкулки, вплетени една в друга така, че да образуват светла и ярка мозайка, която вдъхваше живот на този мрачен потискащ тунел и го превръщаше в сцена от вълшебна приказка.

— Хората — и човеците, и вампирите — биха платили цял куп пари за това изкуство — отбеляза Ерик. Не добави «ако изобщо светът някога научи за червените хлапета и вампири», но беше ясно, че си го мисли.

— Надявам се да стане така — промълвих замечтано. «Ще бъде прекрасно, ако останалият свят разбере за червените хлапета» си казах и веднага си добавих наум, че ако излязат на светло, въпросите за тяхната реална сила и тенденциите в развитието им, които се въртяха в главата ми, може би най-после щяха да намерят отговори. Но на глас казах само:

— Според мен хората и вампирите трябва да заздравят връзките помежду си.

— Както ти и твоето човешко гадже ли? — попита Ерик. Зададе въпроса си тихо, без нотка на сарказъм.

Вдигнах глава и го погледнах открито.

— Вече не съм с Хийт.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре — беше всичко, което чух.

Продължихме напред, мълчаливи, потънали в собствените си мисли. Тунелът зави леко надясно към посоката, която трябваше да следваме, и малко след това видяхме в стената малък сводест вход, покрит със завеса. Беше отляво на тунела. Завесата беше черна, имитираше кадифе с долнопробна щампа на образа на Елвис в бял концертен костюм.

— Сигурно е стаята на Далас — предположих аз. Ерик се поколеба, но само за няколко секунди, после протегна ръка, повдигна края на одеялото и ние надникнахме любопитно вътре. Стаята не беше голяма и Далас нямаше легло, а няколко матрака, сложени един върху друг направо на пода. Имаше и яркочервен юрган, а калъфките на възглавниците му бяха в същия цвят (под юргана имаше голяма подутина — явно спящият Далас). Имаше и маса, отрупана с всякакви неща, но светлината беше мътна и не успях да ги разгледам добре. Видях и два черни стола. На неравната стена над леглото имаше плакат на… примижах, за да видя по-добре…

— Джесика Алба?

— Джесика Алба е страхотна актриса — прошепна Ерик, за да не събудим Далас.

Сбърчих нос.

— Какво? Да не би стаята да е моя? — вдигна той рамене.

— Хайде да настигнем другите — измърморих и забързах напред.

— Хей — чух гласа му след известна пауза. — Дължа ти едно «благодаря».

— На мен? За какво? — извърнах се към него.

— Защото не ме остави в онзи ужас горе и ме спаси — срещна погледа ми той.

— Не те спасих аз. Ти тръгна с нас по собствена воля.

Той поклати глава.

— Не, абсолютно съм сигурен, че ти ме спаси, защото не мисля, че ако те нямаше, волята ми щеше да бъде свободна.

Ерик пристъпи към мен, хвана ръката ми и ме обърна към себе си. Взрях се в прекрасните му сини очи, оградени от татуировката на възрастен вампир — сложен мотив, който създаваше впечатление за маска и го правеше направо неустоим, нещо средно между Кларк Кент в Супермен и Зоро, направо да се побъркаш. Но Ерик беше много повече от супермен. Той беше талантлив и наистина добър човек и аз страдах, че вече не бяхме заедно. И особено страдах, че причината да скъсаме съм аз. Въпреки всичко станало между нас, аз исках да бъда неговото момиче. Исках да си върна доверието му и тъгувах, тъгувах толкова много…

— Липсваш ми — чух се да казвам, преди да реша дали искам да го кажа.

Очите на Ерик се разшириха и устните му се извиха в усмивка.

— Аз съм до теб.

Усетих, че лицето и врата ми стават червени като домат, и бях сигурна, че това ме загрозяваше.

— Нямах предвид просто да си тук — измънках смутено.