П. Каст: Изпепелена

- Липсата на електричество държи хората настрана -промърмори си той. - Но какво ли задържа нея настрана?

С гняв и безсилие Репхайм премина през разнебитената врата и вдигна поглед към небето, за да успокои нервите си. Въздухът беше хладен и пропит е влага. Ниско над тревата се стелеше мъгла, толкова плътна, сякаш земята се опитваше да се скрие от очите му.

Той вдигна поглед и си пое дълбоко дъх. Вдиша небето. Изглеждаше неестествено ярко на фона на притъмнелия град. Звездите го зовяха, както и острият сърп на чезнещата луна.

Той копнееше за небето с цялото си тяло. Искаше да го усеша над крилете си, да усеща утехата и майчиното докосване.

Здравото му крило се разпъна и се извиси на повече от човешки ръст. Другото потрепна и гой вдиша студения нощен въздух със стон.

Счупено е! Тази мисъл пробягна през съзнанието му.

Не, това не е сигурно - каза той на глас. Поклати глава, опитвайки се да прогони изтощението, което го караше да се чувства все по-безпомощен и все по-наранен. - Концентрирай се! Време е да намеря Татко.

Той все още не се чувстваше достатъчно добре, но умът му бе по-ясен. отколкото през последните дни. Би трябвало да успее да засече някакви следи от своя баща. Без значение колко място или време ги разделяше, те бяха свързани с кръвта и духа си и най-вече с безсмъртие, което Репхайм бе получил по рождение.

Той се загледа към небето и се замисли за въздушните течения, по които така беше свикнал да се носи. Пое си дълбоко дъх, вдигна ранената си ръка и изпъна китка напред, сякаш искаше да докосне въображаемите въздушни течения и спомена за Отвъдното.

- Донеси ми от усещането за него! - заповяда той припряно на нощта.

За миг му се стори, че получава отговор, някъде далече от изток. Но после чувството за изтощение се засили.

Защо не мога да те почувствам. Татко?

Необичайно изтощение...

- О, богове! - извика Репхайм, като осъзна какво предизвикваше такова изтощение у него и изцеждаше силите му. Разбра какво му пречеше да усети пътя към баща си.

- Тя го е направила.

Гласът му бе твърд, а очите му проблеснаха в червено.

Да. той беше ранен, но като син на безсмъртен тялото му вече би трябвало да се е възстановило. Беше спал два пъти, откакто воинът го простреля. Умът му се беше избистрил. явно сънят му бе помогнал да се съвземе. И дори. както подозираше, крилото му да бе необратимо пострадало, останалата част от тялото му би трябвало да е осезаемо по-добре. Силите му трябваше да са се възвърнали.

Но Червената бе пила от него и се бяха Обвързали. И с това беше нарушила баланса на безсмъртните му сили.

Гневът му се въздигна едновременно с отчаянието.

Тя го беше използвала и после изоставила.

Точно както и баща ми.

- Не! - поправи се той веднага. Баща му беше прогонен от младшата Висша Жрица. Той ще се върне, когато е в състояние, и тогава Репхайм ще му служи отново. Червената го беше използвала, а после го изостави като непотребен.

Но защо тази мисъл му причиняваше толкова силна болка? Без да обръша внимание на ранената си ръка, той се протегна към небето. Не беше искал това Обвързване. Спаси я само защото й дължеше живота си, а знаеше много добре, че една от най-сериозните опасности на този свят е силата на неизплатения дълг.

Е, тя го бе спасила, намери го. скри го, после го освободи, но той върна дълга си, като й помогна да избяга от сигурна смърт. Дългът му бе изплатен. Той беше син на безсмъртен, а не някакъв обикновен, слаб човек. Зачуди се дали ще може да прекъсне гова Обвързване - неприятен страничен ефект от спасяването на живота й. Ще използва всичките си сили, за да го отпрати, а после ше започне да се възстановява.

Той отново си пое дъх. Без да обръша внимание на слабостта си. насочи цялата си воля към една мисъл:

-Призовавам силата на духа на древните безсмъртни, която ми принадлежи по рождение. Искам да лрек...

Обзе го вълна на отчаяние и той залитна към перилата па балкона. Тъгата се излъчваше от цялото му тяло с такава сила, че го събори на колене. Той остана така известно време, задъхан от болка и изненада.

Какво става с мен?

Изведнъж го изпълни леден страх и той започна да осъзнава.

- Това не са моите чувства - каза си той. опитвайки се да намери стабилност сред водовъртежа от тъга. - Това го изпитва тя.

Репхайм изпъшка, а безнадеждността се замени със страх. Опита се да се изправи и да се пребори е емоциите на Стиви Рей. Застави се да пренасочи яростта и слабостта, за да докосне мястото на сила и мощ. което стоеше заровено под купчината човечност - мястото, ключ към което бе неговата кръв.