Алексей Пехов - Прокрадващ се в сенките

Библиотеката беше свещено място за маговете от Ордена и за историците. Понякога тук идваха дори благородници, за да научат нещо, но появата им между тези стени беше твърде рядко явление. Решилите да обогатят знанията си благородници отиваха в Раненг — градът на знанието. Дългите изкусно резбовани колони на библиотеката се извисяваха високо нагоре, хвърляйки непроницаема сянка.

Площадът, както и всички улици на града, беше празен. Дори бездомните и най-бедните се заравяха дълбоко в затънтени скривалища в Пристанищния град, опитвайки се да преживеят нощта и да дочакат утрото.

Неназовимият се пробужда. Нощта е опасна. Работят единствено чистачите на богаташки домове и съкровищници. И то не всички, а само най-ловките и смелите, или най-алчните, или най-глупавите. Такива юнският мрак не ги плаши. Не случайно стражата минаваше на бегом по улиците, въртейки трескаво глави и трепвайки при всеки шум в сенките. Страшно. Наистина страшно. Невидимите пипала на страха парализираха нощните улици на града. И дори носещите се сред жителите на Авендум слухове, че Орденът прави всичко възможно да унищожи демоните, не можеха да избавят хората от страха от приближаващата тъмнина.

Добре, нямаше какво да стърча на площада, време беше да се заема с работа. Погледнах към целта на нощната си мисия. Замъкът на кронхерцога изглеждаше безлюден. Нямаше стражи нито на портата, нито на стените. Вероятно седяха в караулното и тракаха със зъби. Напълно ги разбирах — и аз щях да си стоя в бърлогата, ако не беше Поръчката.

Тази задача ми се стовари съвсем неочаквано. Един човечец беше дал поръчка за някаква вещ, която се съхраняваше в замъка на кронхерцога. Заявителят беше платил добре, дори страхотно. С тези пари спокойно можех да не правя нищо поне два месеца. Трябваше просто да вляза в къщата, да взема нужното и да се махна, още повече, че херцогът беше заминал със свитата си на лов в крайградските гори. Казват, че ловът на елени подобрява настроението в това мрачно време. Рискът да ме усетят беше голям, но докато разберат какво се случва, аз отдавна щях да съм изчезнал.

Колко просто на пръв поглед. Да влезеш и да излезеш от замъка. Е, какво пък, няма лошо да опитам, стига да не прекаля.

Внимателно опипах оборудването и дрехите си, проверявайки за пореден път дали съм взел всичко със себе си. Сиво яке с качулка, сиви ръкавици, черни панталони и ботуши. Голям двуостър нож, много добре закрепен на бедрото с две кожени каишки, за да не се клати по време на бягане и да не ми пречи на движенията. По-скоро можеше да се нарече къс меч, с дължина почти лакът. Платих за него цял куп злато. Кантовете на острието бяха обточени със сребърна ивица. Спокойно можех да рискувам и да започна битка със зомби или с каквото и да е друго съживяващо се след смъртта същество. Вероятността да имам късмет в подобна схватка беше реална, дори и да загубех ръка, щях да изляза жив от нея. Със същия този нож, или по-скоро с тежката му ръкохватка, можех да издебна подходящ момент и да чукна по главата някой ревностен страж или друга страдаща от безсъние неспокойна фигура. Майсторът-крадец не реже гърлото на вдигнатия по тревога страж, а идва безшумно, взема нужното и също така тихо си тръгва, оставяйки възможно най-малко следи, а следователно и трупове.

На гърба ми висеше лек миниатюрен арбалет, който спокойно се побираше в една ръка и не ограничаваше движенията. Арбалетът стреляше с къси дебели болтове с четиризъби стоманени накрайници. Но не само с тях. В магическия магазин изборът беше голям. Имаше и запалителни, и всякакви други болтове. Само да имаш пари. Много пари. При добро владеене на този миниатюрен арбалет можеше да се улучи окото на човек от седемдесет крачки. И аз го владеех достатъчно добре, както и меча.

На колана ми висеше малка чантичка от мека телешка кожа, в която имаше няколко шишенца за в краен случай. Познат търговец-джудже ми измъкна за тях всичките пари, които бях спечелил след обира на приема в дома на един градски нехранимайко, но ефективността на магическите джаджи напълно оправдаваше цената, която платих.

Това е. Няма какво повече да протакам. Напред!

Ако стражите бяха по стените на дома на кронхерцог Патийски и погледнеха надолу към мъгливата нощна улица, нямаше да видят нищо друго освен сиви камъни и мъгла, разкъсана тук-там от вятъра, играещ си на гоненица със сенките на площада. Затичах се към къщата на херцога, като гледах през цялото време да се придържам плътно до стените на библиотеката. Притичах покрай предната част на къщата и хлътнах в една от уличките, започващи от площада. Същата сива стена с бойници (слава на Сагот, поне онези грозни прозорци вече ги нямаше) се мяркаше от дясната ми страна. Ето я и малката, почти незабележима за минувачите сива желязна вратичка за слугите, водеща към светая светих на херцога.