Алексей Пехов - Прокрадващ се в сенките

Изпод вратата на спалнята на херцога излизаше тънък лъч светлина. Странно.

— Глупости! Аз съм верен на Господаря! — раздаде се остър писклив глас зад вратата.

Херцога? Какво, по дяволите, прави у дома си, а не е на лов?

— Верен? — от този глас ме побиха тръпки. В него нямаше никакъв живот. Гробовен студ се смесваше с подигравателна насмешка. — Странно. Ако е така, защо тогава кралят все още не е захвърлил глупавата идея за Рога?

— Заради проклетата му гвардия и Алистан Маркауз! Кралят го пазят денонощно! Капитанът на гвардията подозира нещо! Не мога да поговоря с краля насаме! — стори ми се, че усещам нотки на страх.

— Моят Господар не е свикнал заповедите му да не се изпълняват — все същият студен и безжизнен глас.

— И аз не съм свикнал да не ми дават това, което отдавна са ми обещали! — издигна се до вик гласът на човека.

Затворих очи. Грешка. Човекът допусна голяма грешка. Това срещу него не ти е слуга. С притежателя на такъв глас не се говори така.

— Добре. Сега ще си получих заслуженото — с малко закъснение, сякаш се вслушваше в само на него известна заповед, произнесе мъртвият глас.

— Чакай, чакай, моля те… А-а-а-а!!!

Зад вратата се раздаде отвратително изжвакване.

Сякаш някой ме тласна в гърба. Би трябвало да стоя и да изчакам, докато неизвестният гост си отиде, но не можах да устоя и с готов арбалет се втурнах в спалнята на херцога.

Огънят в камината едва мъждукаше, трептящите пламъци не успяваха да осветят огромното помещение на спалнята и се виждаха само отделни части. Но аз прекрасно виждах седящия във високо червено кресло херцог Патийски с изкривено от ужас лице и разкъсано гърло. От раната с весели тласъци ритмично бликаше кръв.

На отворения прозорец забелязах тъмния крилат силует на нощния гост. За момент срещнах жълтите очи, гледащи ме с хладна насмешка и с превъзходството на смъртта, а след това пръстът ми сам натисна спусъка. Тетивата сухо изщрака и тежкият арбалетен болт удари в гърба вече разперилото крила същество. Раздаде се тъп удар, сякаш стоманата на джуджетата попадна не в живо тяло, а в мокрия ствол на дърво. Съществото беззвучно се разтвори в нощта, според мен болтът в гърба му изобщо не го притесни.

Време беше да изчезвам. На херцога вече с нищо не можеше да се помогне, но ако ме хванат при тялото, това си е престъпление срещу короната и води до дълги разговори в залите за изтезания в Сивите камъни. Грабнах от масичката златната статуетка на куче, за която всъщност бях дошъл, и на бегом се насочих към вратата.

В началото на коридора отново се появи гаринча. Видяхме се едновременно. Съществото изрева радостно и с огромни скокове се хвърли към неочакваната вечеря. Без да спирам, аз затъкнах арбалета на гърба си и бръкнах в чантата, откъдето извадих шишенце със синя фосфоресцираща течност. В нашата работа най-важно е хладнокръвието. Когато на гаринча му оставаха само няколко скока, аз хвърлих шишенцето право в ухилената му муцуна.

Стъклото се счупи и по физиономията на съществото се разля синьо облаче. Гаринчът рязко спря, кихна, а после, забравяйки за мен, започна ожесточено да търка с лапи муцуната си. Изтичах покрай него към изхода, като от душа си пожелах гнусното създание да не се отърве от магическата краста поне още двеста-триста години.

Утре целият град ще гръмне и на мен определено не ми трябваше излишно внимание. Всъщност сега ми предстоеше да получа парите си за изпълнената Поръчка и да се покрия за няколко месеца.

Миниатюрният дом-дворец на вече покойния херцог Патийски остана зад гърба ми. Изпълних Поръчката и сега тръгвам към бърлогата си, молейки Сагот да не срещна никой…

Вечерният сумрак покри оживения Авендум, принуждавайки жителите на града да се размърдат. Хора и нехора се разбързаха, стараейки се да приключат с делата си преди настъпването на нощта, която би трябвало да настъпи до два-три часа. Ето защо в тесните квартали с криволичещи улички на Пристанищния град хората се опитваха да използват последните няколко часа свобода, преди нощта да ги принуди да се скрият по домовете си.

Няколко жени подтичваха припряно, стиснали здраво кошници с непродадена храна. С много пушилка и крясъци профучаха двойка мъртвопияни млади благородници на превъзбудени коне, карайки минувачите да се притискат до стената и гневно да размахват юмруци след тях. Дебелият продавач перна зад врата чирака, за да побърза със затварянето на кепенците на магазина, а не да зяпа градските стражи, наперено крачещи по грубата каменна настилка, за да стане ясно на жителите колко смели защитници са. Знам, знам. Преди две нощи лично ги видях как на бегом се носеха по нощните улици, молейки всичките дванайсет богове да им помогнат да се върнат живи и здрави в караулното.