Алексей Пехов - Прокрадващ се в сенките

Тихо.

Тихо като в гробница на богаташ, след като през нея са минали тълпа градски крадци. Табелата скърцаше, ветрецът полъхваше, облаците се носеха лениво по нощното небе. Но аз продължавах да стоя, скрит в сянката на сградата, и се стараех да не мърдам. Интуицията и житейският ми опит ме караха да се вслушвам в тишината на нощния град. Нито една, дори и най-пустата улица, не може да бъде чак толкова тиха. Особено тази, където живеят само едни продавачи. В нощта трябва да има звуци. Плъхове, шумолящи в кошовете; хъркащ пияница, на когото джебчиите вече са опразнили джобовете, преди да се скрият в обятията на нощта. Хъркане от прозорците на сивите къщи; прокрадващо се в тъмното мръсно куче. Тежкото дишане на начинаещ крадец, застинал в мъглата със стиснат в потната длан нож в очакване на своите жертви. Шум в магазините и работилниците — дори през нощта в някои от тях кипеше трескава дейност. Нищо от това обаче не се случваше на тъмната тясна уличка, обвита в пелената на мъглата. Нищо, освен тишина и мрак.

Ветрецът задуха по-силно над покривите на старите сгради и подгони тежките сиви облаци по небето, като оголи небесния свод. Безгрижният вятър-веселяк ласкаво ме галеше по косите, но аз не смеех дори да си наметна качулката.

Сагот! Какво е това?

Сякаш в отговор на молитвата ми, великият бог на крадците дари ушите ми с по-голяма чувствителност. Стъпки. Забързани стъпки на човек, които не успява да заглуши дори мъглата, покрила на сиво-жълти талази каменната настилка. В нишата, намираща се в стената на сградата отсреща, забелязах мимолетно колебание в тъмнината.

Някой се крие? Напрегнах поглед в тъмното. Не. Сторило ми се е. Прекалено се тревожа за несъществуващи неприятности, май остарявам. Но някаква настоятелна ръка ме задържаше на място, сякаш искаше да каже: стой, почакай, не още. Х’сан’кор да ме изяде! Какво ставаше в тихата тъмна уличка на занаятчиите?

Междувременно стъпките ставаха все по-ясни и отчетливи. Човекът вървеше по улицата, където преди пет минути сви градската стража. Замрях и се постарах да се слея със сянката. Опасността витаеше над мен като ленив призрак.

Мъжът се появи иззад ъгъла и с бързи крачки, преминаващи в бяг, се отправи в моята посока. Глупак или смелчага, щом върви сам в тъмното? По-скоро първото — смелчаците не живеят дълго в нашия свят. Въпреки че и глупаците също, ако не са шутове на нашия славен крал. Каква неотложна работа го беше накарала да излезе през нощта на улица, където дори маслените фенери не горяха? Опитайте се да намерите фенерджията, той и носа си няма да покаже в тази тъмница. Това не са ти Тихите времена, когато едно дете и посред нощ спокойно можеше да мине от единия до другия край на Авендум и с него нищо нямаше да се случи.

Човекът приближаваше. Висок, добре, бих казал дори богато облечен, ръката му лежеше върху дръжката на приличен меч. Служи на важна клечка, предполагам.

Облаците отново запълзяха по небето, скривайки появилите се в небето звезди, и тъмнината стана непрогледна. Вече не можех да виждам лицето на бързащия мъж. Той се изравни с мен и дори не забеляза тихо стоящата в сянката сянка. Ако пожелаех да протегна ръка, без проблем бих измъкнал от пояса му дебелия портфейл. Но аз не съм дребен джебчия, че да падна толкова ниско — младежките години отдавна бяха зад гърба ми, а и съдбата ми нашепваше, че сега трябва не само да не мърдам, но дори и да не дишам дълбоко.

В нишата отсреща тъмнината отново оживя с хаотично движение, кипвайки в черния цвят на смъртта, и аз замръзнах, вледенен от ужас. От тъмното се откъсна Тъмнина, приемайки образа на крилато същество — демон с рога на главата-череп, със светещи тесни червени очи, и като лавина от Планината на джуджетата покри забързания човек, смачквайки го с внушителната си маса. Човекът издаде вопъл като ранена котка, опита се да извади безполезния си меч, но тъмнината смачка, всмука и погълна нощния пътник, и съществото, каквото и да беше то, литна в облачното нощно небе, отнасяйки със себе си прясното месо, а може би и душата. Катраненочерният силует се мярна за миг в небето и изчезна.

Опитах се да успокоя дишането си. Съществото не беше забелязало, че аз през цялото време бях срещу него, но ако бях мръднал, дори съвсем малко, или бях задишал по-шумно, то щеше да се нахвърли върху мен от нишата, където дебнеше за лесна плячка. Провървя ми. За пореден път много ми провървя. Късметът на крадеца е като капризна жена, във всеки един момент може да ти обърне гръб, но докато е с мен, мога да продължа със занаята си на крадец.