Аманда Хокинг - Разкъсана

— Как е Маги? — попитах аз, преглъщайки болката в гърдите си.

— Добре е — отговори Мат. — В Ню Йорк е при приятели, но е много объркана заради всичко, което се случва. Непрекъснато й повтарям, че всичко е наред, че сме в безопасност и че не трябва да предприема нищо на този етап.

— Добре.

— Но трябва да поговориш с нея. — Мат ме погледна строго. — Не мога постоянно да играя ролята на посредник между вас.

— Знам. — Зачоплих люспа отлепена боя от чашата си и сведох очи. — Не знам как да отговоря на въпросите й. Като например къде сме, кога ще се върнем и кога ще ме види отново.

— И аз не знам как да отговарям на тях, но правя каквото мога — отбеляза Мат.

— Тя имаше тежък ден — каза Уила, притичвайки ми се на помощ. — Не мисля, че сега е моментът да я поучаваш какво трябва да прави.

— Права си. — Мат й се усмихна едва-едва, след което ме погледна виновно. — Извинявай. Нямах намерение да ти чета лекции, Уенди.

— Не, няма проблем — отвърнах аз. — Ти просто правиш каквото е редно.

— Истината е, че вече дори не знам кое е редно — каза Мат уморено.

Някой почука на вратата и Дънкан скочи да отвори.

— Дънкан, спри — въздъхнах аз. — Ти не си иконом.

— Може би не съм, но ти си оставаш принцеса — рече Дънкан и отвори вратата.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо — каза Фин, поглеждайки ме над рамото на Дънкан.

Веднага щом тъмните му очи се спряха на мен, дъхът ми секна. Той стоеше на вратата. Черната му коса беше леко разрошена, върху добре изгладената му жилетка имаше петно от кръвта на Елора и той все още не бе намерил време да я смени.

— Не, ни най-малко — отвърнах аз, надигайки се в леглото.

— Всъщност ние… — поде Мат със сурови нотки в гласа си.

— Всъщност ние си тръгвахме — прекъсна го Уила. Тя стана бързо от леглото и Мат я стрелна с поглед, който извика само усмивка на лицето й. — Тъкмо си говорихме, че имаме да свършим нещо в стаята ти. Нали, Мат?

— Добре — промърмори Мат и се изправи. Фин отстъпи настрани, за да могат двамата да минат покрай него, при което Мат го изгледа многозначително. — Но ще бъдем съвсем наблизо.

Уила сграбчи Мат за ръката, подканяйки го да вървят. Фин както обикновено не обърна внимание на заплашителните погледи на Мат, което само още повече го вбеси.

— Хайде, Дънкан — рече Уила, помъквайки Мат към вратата.

— Какво? — попита Дънкан и след това разбра намека. — О, добре. Аз ще бъда… отвън.

Дънкан затвори вратата след себе си, оставяйки ме насаме с Фин в стаята. Аз се примъкнах към края на леглото, провесвайки крака към пода. Фин стоеше до вратата, но не каза нищо.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах предпазливо.

— Исках да видя как си? — Той ме погледна с онзи поглед, който като че ли ме пронизваше от край до край и сведох очи.

— Добре съм, на фона на всичко, което се случи.

— Кралицата обясни ли ти как стоят нещата? — попита Фин.

— Не знам. — Аз поклатих глава. — Не знам дали някога ще мога да проумея всичко това.

— Тя каза ли ти, че умира? — рече Фин и когато чух да изрича думите, се почувствах още по-зле.

— Да — отвърнах глухо. — Каза ми. И най-накрая ми обясни какво ме прави толкова специална. Обстоятелството, че съм съвършената комбинация между трил и витра . Аз съм върховната кръвна линия.

— Значи ти не ми повярва, когато ти казах, че си специална? — Това бе опит за шега от страна на Фин и на устните му се появи лека усмивка.

— Сега разбирам, че си бил прав. — Разпуснах косата си, която се беше разрошила, докато лежах, и прокарах пръсти през нея.

— Как приемаш това? — попита Фин, пристъпвайки към мен. Той се спря до страничната колона на леглото и разсеяно докосна сатенените завивки.

— Как приемам факта, че съм залогът в един епичен сблъсък между две общности на тролове?

— Ако някой може да се справи с тази ситуация, това си ти — увери ме той.

Вдигнах глава и зърнах в очите му част от топлината, която изпитваше към мен. Искаше ми се да се хвърля в прегръдките му, да почувствам ръцете му да ме приласкават и защитават като гранит. Да го целуна по слепоочията и бузите и да усетя наболата му брада върху кожата си.

Изправих се и нещо в очите му ми подсказа, че ще ме допусне до себе си. Ако се втурнех към него, той щеше да ме целуне и да ме прегърне толкова силно, че почти да спре дъха ми. Щеше да ме притисне до себе си, както бе правил преди и при спомена за това в тялото ми се разля топлина.

И колкото и много да го исках — копнежът бе толкова силен, че ми причиняваше болка — знаех, че трябва да се държа така, както подобава на една истинска принцеса. Което на свой ред означаваше, че трябва да се науча да възпирам желанията си. Дори ако това ме убиваше.