П. Каст - Преследвана

— Да, дъждът спря преди малко и от известно време не чувам гръмотевици. Ако не ни връхлети нова вълна, телефоните може и да проработят. Надявам се това да е добър знак.

— Дано. Дай ми секунда да се обадя на сестра Мери Анджела и да проверя как е баба. — Сега, когато Ерик беше на разстояние от мен, думите излизаха лесно от устата ми. Докато въртях телефона в ръка, за да търся сигнал, го огледах крадешком. Беше си добрият стар Ерик — готин и съвсем нормален, какъвто го помнех и харесвах. Не преигравах ли със страха си от него? Или случилото се с Лорън бе изострило прекалено сетивата и бе засилило подозренията ми? Изведнъж ми се стори, че тишината между нас продължава прекалено дълго и Ерик започва да се изнервя, затова побързах да попитам:

— Къде е Дарий?

— Смених го малко по-рано. Събудих се и после не можах да заспя, затова реших да го изпратя поне той да си почине добре. На практика той представлява цялата ни армия.

— Афродита още ли се налива?

— Накрая сдаде багажа. Дарий я отведе със себе си. Представям си какъв махмурлук ще я подгони, като се събуди.

Стори ми се, че тази вероятност не му е неприятна.

— Отидоха да спят в стаята на Далас. Не беше отдавна, така че Дарий може би все още е буден и няма да се наложи да го будиш.

— Всъщност исках да го попитам как да намеря Деймиън и Джак. Аз също не можах да заспя и реших да ги заместя и да оставя близначките да поспят.

— Няма проблем, аз ще ти кажа къде да ги откриеш. Те са близо до входа към депото, където бяхме преди.

— Добре, и без това не ми се искаше да нарушавам почивката на Дарий. Ти си прав, армията ни има нужда от сън. — Замълчах за миг и подхвърлих небрежно: — Хей, нали не си видял нещо… странно в тунелите, докато идваше насам?

— Странно ли? Като какво, например?

Не исках да казвам „тъмнина“, все пак това бяха тунели и няма как да наречеш един тунел „странен“ само защото е тъмен. Освен това още чувах в главата си подигравките на Ерик за прилепите, които ме изплашиха толкова много. Затова казах първото нещо, за което се сетих.

— Като например внезапно угасване на лампите.

Той сви рамене и поклати глава.

— Не, но това надали би било странно. Убеден съм, че се налага червените хлапета често да ги зареждат с газ, а последните събития сигурно са им объркали графика.

— Да, има логика в това.

И наистина имаше, затова си позволих да изпусна въздишка на облекчение и за един кратък миг да се отпусна, но дълбоко в себе си усетих, че напрежението си остава в мен. Усмихнах се на Ерик. Той също ми се усмихна и ето ни двамата, стояхме един срещу друг и се усмихвахме един на друг като малоумни. Напомних си, че Ерик е страхотен приятел. И че се радвам, че двамата отново сме заедно. Радвах се, че отново сме заедно, нали? Тогава защо не можех да си се радвам спокойно и да не допускам хубавите неща между нас да се объркват, да не треперя от страх, че видиш ли, той ще поиска нещо повече?

В този момент споменът за целувката на Старк изскочи от дълбините на съзнанието ми. После се сетих за появата на Калона в съня ми. Той ме бе накарал да почувствам неща, каквито другите момчета дори не се сещаха, че може да предизвикат у мен. Станах толкова рязко, че за малко не съборих стола.

— Трябва да се обадя на сестра Мери Анджела.

Ерик ме изгледа странно, но каза само:

— Добре, разходи се натам, но не се приближавай много до вратата. Ако отвън се въртят някакви същества, не бих искал да те чуят.

Кимнах и му се усмихнах с надеждата, че не изглеждам гузна или виновна. После се отдалечих и огледах помещението. Този път сутеренът не ми се стори толкова отблъскващо мръсен като първия път, когато слязох тук. Няма спор, Стиви Рей и останалите хлапета се бяха потрудили. Мястото беше почистено, а разхвърляните от бездомниците боклуци по пода вече ги нямаше. И за моя радост вече не вонеше на урина, което си беше истински напредък.

Набрах номера на сестра Мери Анджела и мислено стиснах палци, докато чаках да звънне веднъж, два пъти… три пъти… Тъкмо усетих, че стомахът започна да ме присвива, когато тя отговори. Връзката беше ужасна, но все пак се чувахме.

— Зоуи! Радвам се, че се обади! — каза тя.

— Добре ли сте, сестро, как е баба?

— Тя е добре… Всичко е наред. Ние сме… — Гласът й се изгуби за момент.

— Не те чувам много добре. Къде сте? Баба в съзнание ли е?

— Ба… в съзнание. Ние сме под манастира, но… — Телефонът запращя и изведнъж я чух ясно. — Зоуи, ти ли правиш нещо с времето?