П. Каст - Преследвана

Пуснах завесата и се отдалечих безшумно. Не исках да ги будя, преди да е дошло време за смяната им. Изведнъж реших, че мога да си взема бирата, да освободя Деймиън и Джак от дежурството и да остана на тяхно място, като дам възможност на близначките да се наспят. Беше ясно, че нямаше да мога да заспя известно време, може би години. Добре де, пошегувах се. Почти.

В кухнята нямаше никого. Единственият шум идваше от лекото, напомнящо за дома, бръмчене на хладилниците. Отворих първия и отстъпих крачка назад, шокирана от видяното. Целият хладилник беше пълен със запечатани пликчета с кръв. Честна дума! И естествено устата ми се напълни със слюнка.

Затворих вратата му с трясък. После размислих и я отворих пак. Грабнах решително едно пликче. Не можех да спя. Бях под огромен стрес. Някакъв скапан паднал ангел, мощен и зловещ, ме преследваше и ме викаше с името на отдавна мъртва мръсница. Трябваше да си го призная, имах нужда от нещо много по-силно от бира, за да премина през всичко това.

Намерих ножица в най-горното чекмедже на огромния кухненски шкаф и преди да ме загложди чувството за вина и да се изругая наум, срязах пликчето и го надигнах. Знам, знам, да сърбам кръв, сякаш е плодов сок, звучи отвратително, но ми беше приятно. Нямаше вкус на кръв или поне не на онази медночервена, солена течност, която бях вкусвала, преди да получа белега. Беше хубаво и наелектризиращо, като да пиеш мед с вино (ако обичаш вино), примесено с „Ред Бул“ (само че мирише по-хубаво). Усетих как се разлива из тялото ми, как ме зарежда с енергия и прогонва напрежението от нощния кошмар.

Смачках празното пликче и го хвърлих в голямата кофа за боклук в ъгъла на стаята. После грабнах бутилка бира и пликче със сирене („Доритос“). Дъхът ми и без това вонеше гадно от кръвта, така че защо да не закуся с „Доритос“?

После ми дойдоха наум две неща: първо, не знаех къде да намеря Деймиън и Джак, и второ, непременно трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела и да разбера какво става с баба. Да, знам, че звучи шантаво да се обаждам на монахиня. И още по-шантаво е да поверя живота на баба в ръцете й. Но всичко престана да ми звучи шантаво в мига, когато се запознах със сестра Мери Анджела, игуменка на бенедиктинския манастир в Тулса. Освен за монахинските работи (молитви и други глупости), тя и другите монахини от манастира се грижеха за уличните котки в града и това беше поводът да се запозная с нея. Бях решила, че хлапетата от „Дома на нощта“ трябва да бъдат по-активни в обществото. Училището ни беше в Тулса вече пета година, но ние живеехме сякаш на необитаем остров в средата на града. Всеки, който има ум в главата, знае, че изолацията и липсата на внимание са еднакво вредни. (Какво толкова, прочетох „Писмо от затвора в Бирмингам“ на Мартин Лутър Кинг още в началото на втори курс.) След жестокото убийство на двама от преподавателите ни Шекина се съгласи да помогнем в някоя от благотворителните акции, при положение, че съм добре защитена. Ето как Дарий се запозна с мен и с моята група. Аз избрах да участваме в проекта „Улични котки“, защото ми се стори, че при всичките котки в „Дома на нощта“ за нас тази акция е най-смислена.

Сестра Мери Анджела и аз се харесахме от пръв поглед. Тя е готина личност, мъдра и не обича да съди хората. Мисли си, че Никс е поредната версия на Дева Мария (а тя е много важна за бенедиктинките). И сега мога да кажа смело, че двете със сестра Мери Анджела станахме приятелки и когато гарваните демони нападнаха баба и тя влезе в болницата „Сейнт Джон“ в кома, аз се обадих на сестра Мери Анджела и я помолих да се погрижи за баба и да я пази от демоните. Когато земята се продъни и освободеният с помощта на „Дома на нощта“ ад завладя света и Неферет уби Шекина, и накара Старк да простреля Стиви Рей, а Калона възкръсна заедно с гарваните демони, тази, която спаси баба, като я прибра в подземията на манастира, беше сестра Мери Анджела.

Поне на теория, защото тя трябваше да отведе баба и останалите монахини в подземията. Но не се бях чувала с нея от вчера, когато телефоните ни излязоха от строя, и нямах представа какво е положението при тях.

Така че ако подредя задачите по важност, трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела, но това можеше да стане само ако телефонът ми проработеше отново, а после да намеря Деймиън и Джак, за да ги заместя. С надеждата да убия с един куршум два заека, се върнах назад по тунела, който водеше към другия изход, където пазеше Дарий. Той щеше да ми каже как да намеря момчетата, а аз може би щях да открия място, където телефонът ми ще заработи, освен ако горният свят не беше погълнат изцяло от апокалипсиса и мобилните телефони не бяха вън от играта завинаги. За щастие солидната доза кръв ме бе изпълнила с оптимизъм и дори перспективата за един гаден свят от сорта на този във филма „Аз съм легенда“ не ми се струваше толкова безнадеждна.