П. Каст - Преследвана

— Хайде — изправи се Афродита и се олюля на краката си. — Знам къде държат скапаните спални чували. Не обръщай внимание на тия кокошки. — Тя ни изгледа сърдито, оригна се мощно, хвана Дарий за ръка и тръгна, залитайки, под звучния смях на моя милост и Стиви Рей.

Преди да се измъкне изпод одеялото на входа, Дарий се обърна през рамо към Ерик, който все още се мотаеше из стаята, почти забравен от почти всички. Почти.

— Ерик, поспи малко. Аз ще те събудя за втората смяна.

— Добре… Сигурно ще поспя… — поколеба се Ерик.

— Стаята на Далас е надолу по тунела. Сигурна съм, че няма да има нищо против да се настаниш при него — каза Стиви Рей.

— Добре. Значи ще ме търсиш там — отвърна Ерик.

Дарий кимна.

— Жрице, ще провериш ли превръзките на Стиви Рей? Ако трябва да се сменят…

— Ако трябва, ще ги сменя — прекъснах го аз. По дяволите, щом успях да помогна да извадим стрелата от гърдите й, сигурно щях да сменя и превръзката… без да повърна.

— Добре, ако имаш нужда от мен, просто кажи на някое от хлапетата…

Но думите на воина бяха прекъснати от Афродита, която събра достатъчно сили да го издърпа навън от стаята. След миг тя подаде главата си иззад одеялото, което служеше за врата, и каза:

— Лека нощ. И не ни притеснявайте — после изчезна.

— По-добре с него, отколкото с мен — измърмори Ерик, загледан в одеялото.

Не си направих труда да скрия усмивката си. Радвах се, че Ерик не се интересува повече от Афродита. Той се обърна бавно към мен, срещна очите ми и също се усмихна.

— Хей, вие двамата! Разкарайте се оттук. Отивайте при другите — извика към нас Стиви Рей, обърна се на една страна и внимателно, за да не засегне раната, се сви на кълбо.

В този момент се чу едно сърдито „мяу“, една малка оранжева топка влетя в стаята и скочи на леглото до нея.

— Нала! — почеса я по главата Стиви Рей. — Липсваше ми.

Нала кихна в лицето й, претърколи се три пъти на възглавницата до главата й, излегна се, включи мотора и запреде.

„Дукесата, жълтият лабрадор на Джак, е аномалия. Старк я донесе със себе си при преместването си от чикагския «Дом на нощта». После умря и Джак я осинови. После Старк се съживи, но не беше истинският Старк, защото първото нещо, което направи, беше да забие стрела в гърдите на Стиви Рей. Като следствие от този факт Дукесата все още е с Джак. И ми се струва, че той започна истински да се привързва към нея.

Но когато избягахме от «Дома на нощта», котките и Дукесата ни последваха. И гледката как Нала се намества удобно до Стиви Рей превърна стаята в удобно и уютно местенце.“

— Казах, омитайте се! Вземете си душ или каквото там… — измърмори сънено Стиви Рей и гушна котката. — Ние с Нала ще поспим. Ако побързате, сигурно ще настигнете останалите. Тръгвате наляво и после все надясно. Входът е в стаята, където държим хладилниците.

— Дарий каза да проверя превръзките ти — напомних й аз.

— Не сега — прозя се тя. — Сега са си добре.

— Щом казваш. — Вдигнах рамене, като се надявах да не издам облекчението си. Истината е, че не ме биваше за медицинска сестра. — Сега поспи. Аз ще се върна след малко — добавих и мога да се закълна, че тя заспа, преди с Ерик да се изнижем от стаята.

Завихме наляво и тръгнахме по тесния коридор. Известно време никой от нас не проговори. Тунелите не бяха толкова зловещи, колкото ми се сториха миналия път, когато бях долу, но това не ги правеше по-малко клаустрофобични, нито светли и приятни. На всеки два метра имаше лампи, прикрепени с конзоли от железопътни релси в бетона на височината на окото, но влагата и мракът се просмукваха навсякъде между тях. Не бяхме стигнали много далеч, когато с крайчеца на окото си долових някакво движение. Застинах на място и се взрях в плътните сенки между лампите.

— Какво става? — попита тихо Ерик.

Стомахът ми се сви на топка от страх.

— Не знам, аз…

В същия миг нещо в тъмнината пред мен експлодира и прекъсна думите ми.

Устните ми се отвориха за писък, докато мислите ми се лутаха от ужасните червени хлапета към нещо още по-лошо — гарваните демони. Но ръката на Ерик обгърна раменете ми и ме издърпа встрани от пътя на половин дузина прилепи, които профучаха покрай нас.

— Ти ги изплаши точно колкото и те теб — каза той и побърза да свали ръката си веднага, след като опасността отмина.

Потръпнах и се опитах да възвърна нормалния ритъм на сърцето си.

— Няма начин да са се уплашили колкото мен. Прилепите са плъхове с криле.