Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Кимнах, после осъзнах, че не може да ме види.

— Така е.

— Поспах малко, а после се събудих, когато градът около мен се размърда. Чух едно момиче да пее и познах една от старите песни на Зимния празник, от времето когато живеех в Бъкип. Тъй че разбрах, че денят може би ще е добър за просия. Празниците изтръгват добротата у някои хора. Помислих, че ще прося и ще се опитам да вкарам малко храна в корема си, а после, ако срещна някой човек, който да ми се стори добър, ще го помоля да ме изкара на пътя за Върбов лес.

— Значи идваше, за да намериш мен.

Той кимна замислено. Ръката му пропълзя към чашата с вино. Намери я, отпи пестеливо и я остави.

— Разбира се, че идвах да намеря теб. Тъй. Просех, но дюкянджийката непрекъснато ме гълчеше да се махна. Знаех, че трябва. Но бях толкова уморен, а мястото, където се бях настанил, беше закътано от вятъра. Вятърът е жестоко нещо, Фиц. Ден, в който е студено, но поносимо, докато въздухът е неподвижен, се превръща в постоянно мъчение, когато се надигне вятър.

Гласът му отпадна и той изгърби рамене, сякаш дори споменът за вятър можеше да го смрази и сега.

— После… хм. Покрай мен мина едно момче. Даде ми ябълка. После ханджийката ме наруга и извика на мъжа си да дойде и да ме прогони. А момчето ми помогна да се преместя от вратата ѝ. И…

Думите на Шута заглъхнаха. Главата му се движеше, полюшваше се. Не мисля, че го осъзнаваше. Напомняше ми за куче, което се върти и души за изгубена миризма. След това от него изригнаха жалостиви думи:

— Беше толкова ярко, Фиц! Беше синът, когото търсех. Момчето ме докосна и можех да виждам с неговото зрение. Можех да усетя силата, която ще има някой ден, ако бъде обучен, ако не бъде покварен от Слугите. Бях го намерил и не можех да сдържа радостта си.

Жълтеникави сълзи потекоха бавно от очите му и запълзяха по обезобразеното му лице. Много добре помнех молбата, която бе пратил да ми донесат куриерите му: Да търся „Неочаквания син“. Неговият син? Дете, което бе създал, въпреки всичко, които знаех за него? Откакто пратеничката му бе стигнала до мен и след това бе умряла, бях размишлявал над десетина възможности коя може да е майката на такъв син.

— Намерих го — продължи Шутът. — И го загубих. Когато ти ме промуши.

Срам и угризение ме заляха.

— Шуте, толкова съжалявам. Ако те бях познал, никога нямаше да те нараня.

Той поклати глава. Ръка като птичи крак намери кърпата. Той избърса лицето си с нея. Думите му излязоха хрипливо, като грак на врана:

— Какво се случи, Фиц? Какво… те накара да се опиташ да ме убиеш?

— Взех те по погрешка за опасен човек. Човек, който ще нарани дете. Излязох от гостилницата, за да търся малката си дъщеря.

— Малката ти дъщеря? — извика той невярващо.

— Да. Моята Пчеличка. — Въпреки всичко се усмихнах. — Моли ми роди дете, Шуте, малко момиченце.

— Не. — Отрицанието му беше категорично. — Не. В нито едно бъдеще не видях да имаш друго дете. — Челото му беше намръщено. Както беше обезобразено от белези лицето му, не беше лесно да разгадая чувствата му, но изглеждаше почти гневен. — Знам , че щях да съм видял това. Аз съм истинският Бял ясновидец. Щях да съм видял това. — Плесна с ръка по масата, потръпна от болка и я сви до гърдите си. — Щях да съм видял това — настоя отново, по-тихо.

— Истина е — промълвих. — Знам, че е трудно да се повярва. Мислехме, че не можем. Моли ми каза, че срокът ѝ за раждане е отминал. Но след това се роди Пчеличка. Нашето малко момиче.

— Не. — Изрече го с упорство. Стисна устни, а след това брадичката му потрепери като на дете. — Не може да бъде. Фиц, не може да е така. Как може да е истина това? Щом като не съм видял такова огромно събитие в живота ти, какво още ми е убегнало? Колко може да съм грешил за толкова много други неща? Грешил ли съм за самия себе си? — Помълча. Слепите му очи се завъртяха насам-натам в опит да ме намерят. — Фиц. Не се сърди, че питам това, защото трябва. — Поколеба се, след това попита шепнешком: — Сигурен ли си? Можеш ли да си сигурен? Сигурен ли си, че детето е твое, а не просто на Моли?

— Моя е — заявих твърдо. Бях изумен колко много обида понесох от думите му. — Твърдо е моя — добавих предизвикателно. — Има нещо от народа на Планинското кралство в нея, като майка ми.

— Майката, която едва помниш.

— Помня я достатъчно, за да твърдя, че детето прилича на нея. И помня Моли достатъчно добре, за да знам, че Пчеличка е моя дъщеря. Без никакво съмнение. Шуте, това е недостойно за теб.