Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

След повторното му пленяване от Изкупител Боско, той получил подробно разяснение за ролята си на Ангел на смъртта и бил впрегнат на работа от бившия си наставник. Кейл силно ненавижда този „Боско“ (новият папа се казва Боско, но Томас Кейл явно обича да лъже на едро), макар че след като го купил за шест пенса, обучил го и после го издигнал до почти божествена власт, Боско — парадоксално — е източникът на цялото му величие. Когато изтъкнах това, той заяви, че вече го знае, макар да забелязах, че съм нанесла удар по суетата му (която е извънредно голяма).

Последваха описания на безкрайна поредица от битки, които звучаха еднакво; той, разбира се, неизменно побеждаваше. Когато попитах дали при всички тези успехи не е претърпял поне няколко дребни поражения, той ме изгледа, сякаш иска да ми пререже гърлото, а после се засмя — но много странно, по-скоро като лай, все едно не може да държи нищо далеч от веселието и насмешката.

Тези многобройни триумфи на свой ред довели до това, че Боско вече не го следял толкова изкъсо като преди. След поредната грандиозна битка, в която надвил най-големите си врагове, той се измъкнал в настъпилия хаос и се добрал до Испански Лийдс, където получил първата от мозъчните кризи, довели го тук. Станах свидетел на един от тези пристъпи. Те са стряскащи за гледане и явно тежки за понасяне — цялото му тяло се тресе от конвулсии, сякаш се опитва да повърне, но не може. Той настоява, че е бил пратен тук от приятели с известна власт и влияние в Испански Лийдс. Не е нужно да споменавам, че от тези важни благодетели няма и следа. Когато попитах защо не са идвали да го видят, той ми обясни — все едно съм идиотка, — че току-що е пристигнал в Кипър, а разстоянието е прекалено голямо, и те не могат да го изминават редовно, за да го видят. Това голямо разстояние било умишлено избрано, за да бъде той в безопасност.

— От какво? — попитах.

— От всички, които искат да съм мъртъв — отвърна той.

Каза, че пристигнал с придружаващ лекар и писмо за игуменката Олбрайт. Когато го притиснах, обясни, че лекарят се върнал в Испански Лийдс на следващия ден, но преди заминаването си прекарал няколко часа с игуменката. Томас Кейл явно е дошъл отнякъде и може наистина да е имал придружител, който е носел писмо и е говорил с игуменката, преди тя да получи удар. Загубата на писмото и на игуменката изпраща този случай в нещо като чистилище, където се твърди, че некръстените деца чакали през вечността. Предвид насилствената природа на неговите фантазии (макар и не на поведението му, ако трябва да сме честни), изглежда най-мъдрият ход е да го сложим в защитното отделение, докато писмото бъде намерено или игуменката се възстанови достатъчно, за да ни разкаже нещо повече за него. В сегашното положение няма дори на кого да пиша, за да разпитам за него. Това състояние на нещата е незадоволително; не за първи път се губят документи. Вдругиден, като дойде билкарят, ще обсъдим как да облекчим симптомите му. Що се отнася до манията му за величие — по мое мнение, лечението на такива неща отнема дълги години.

Кейл лежа със седмици — повръщаше и спеше, повръщаше и спеше. След няколко дни осъзна, че вратата в далечния край на отделението с двайсет легла винаги се заключва. Но това беше нещо, с което бе свикнал, а и при дадените обстоятелства едва ли имаше значение: той не беше в състояние да ходи никъде. Храната беше прилична, а отношението — доста грижовно. Не му харесваше отново да спи в едно помещение с други хора, но пък те бяха само деветнайсет; изглежда, живееха в свои собствени кошмари и не се интересуваха от него. Можеше да си лежи кротко и да търпи.

Двамата Тревър, Лугавой и Ковтун, бяха прекарали безплодна седмица в Испански Лийдс, търсейки начин да се доберат до Томас Кейл. Затрудненията им идваха от факта, че трябваше да са много предпазливи, докато разпитват из града на Кити Заека (защото вече бе негов). Не беше хубаво да разстройват Кити и не искаха той да знае какво замислят. Кити обичаше парите, а сумата, която би очаквал да получи, за да им позволи да действат в неговите владения, бе такава, че те никак не горяха от желание да я платят: това щеше да е последната им задача и двамата нямаха намерение да делят възнаграждението си с него. Въпросите трябваше да са дискретни, което не бе лесна работа, когато си свикнал да използваш страх и законното ти платежно средство са заплахите. Двамата вече се замисляха за по-брутални методи, когато дискретността им най-сетне даде резултат. Чуха за някаква млада шивачка в града, която се опитвала да привлече по-високопоставени клиенти, хвалейки се, че е ушила елегантния костюм, носен от Томас Кейл при прочутата му гневна поява на кралския банкет в чест на Арбел Матераци и съпруга ѝ Кон.