Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

— Жалко тогава, че се е наложило да проливаш кръв. Не беше ли редно да научиш повече за него?

Итън се усмихна и се престори, че избърсва несъществуваща пот от челото си.

— Провървя ми. Върху фотографската плака, която носеше, бе написано името на фотографа. Уверих се, че мъртвецът и фотографът са един и същи човек — Робърт Уо, тамплиерски лакей. Еротичните му снимки са поемали в две посоки — към тамплиерите, но и към гетата и кръчмите с посредничеството на Бут.

Джордж подсвирна тихо.

— Опасна игра е играел господин Уо…

— И да, и не…

— Е, рано или късно го е чакал злощастен край.

— Несъмнено.

— И ти успя да разбереш всичко след смъртта му?

— Не ме гледай така, Джордж. Наясно съм, че извадих късмет, и всеки друг ден прибързаното убийство на Уо можеше да навлече неприятни последствия. Слава богу, не и през този ден.

Джордж се приведе да стъкне огъня.

— Каза „и да, и не“, когато отбелязах, че Уо е играел опасна игра. Какво имаше предвид?

— Имах предвид, че в много отношения рискът да лавира между двата свята и да се надява, че няма да се срещнат, не е бил голям. Днес пак видях с очите си гетата, Джордж. Спомних си как живеят бедните. Този свят е съвсем различен от тамплиерския. Не е за вярване, че делят една страна, камо ли един и същи град. Мен ако питаш, господин Уо е имал основания да смята, че пътеките на двете му делови начинания никога няма да се пресекат. Двата свята, в които е действал, са полюсни противоположности. Тамплиерите не познават бедняшките квартали. Живеят нагоре по реката, далеч от фабричната мръсотия, която замърсява водата на бедните, и от зловонните изпарения, тровещи въздуха им.

— Като нас, Итън — въздъхна тъжно Джордж. — Независимо дали ни харесва, или не, живеем в свят на изискани клубове и гостни, на катедрали и съвещателни зали.

Итън се втренчи в огъня.

— Не всички.

Уестхаус се усмихна и кимна.

— Мислиш за твоя човек, Призрака? Няма да ми кажеш, предполагам, кой е и какво прави?

— Това трябва да остане моя тайна.

— И все пак се замисли за него?

— Да, скроих план, включващ покойния господин Уо и Призрака. Ако всичко се развие добре и Призрака свърши работата си, нищо чудно да сложим ръка върху артефакта, който тамплиерите търсят.

Джон Фаулър се чувстваше изморен. И му беше студено. А съдейки по скупчващите се облаци, скоро щеше да бъде и мокър.

Първите капки, разбира се, забарабаниха по шапката му и инженерът притисна кожения свитък с чертежи по-близо до гърдите си, ругаейки времето, шума, всичко. До него, закотвен в калта, стоеше лондонският арбитър Чарлс Пиърсън, както и съпругата му Мери. Присвити под дъжда, тримата се взираха със смесица от съмнение и благоговение в грамадната рана в земята — новата линия на метрото.

На петдесетина метра пред тях зееше огромен прорез в пръстта — „окопът“ — двайсет и осем стъпки широк и двеста метра дълъг. По-нататък ровът се превръщаше в тунел, под чийто тухлен свод се намираше първата подземна железопътна линия на света.

Нещо повече — първият действащ релсов път на света. Денем и нощем по него се движеха локомотиви, теглещи вагони с чакъл, глина и пясък от недовършените трасета. Машините пуфтяха напред-назад, пълнейки със задушлив пушек дробовете на ордата земекопачи до входа на тунела, които трупаха пръст в кожени кофи, плъзгащи се по конвейер към земната повърхност.

Цялата операция бе рожба на Чарлс Пиърсън. Почти две десетилетия лондонският арбитър отстояваше идеята за нова линия, която да облекчи задръстването по улиците в града и покрайнините. Строежът пък бе рожба на изобретателния ум на Джон Фаулър. Освен собственик на пищни бакенбарди, той бе най-опитният железопътен инженер на света и следователно — очевидният кандидат за главен инженер на подземната железница. Както бе обяснил на Чарлс Пиърсън обаче в деня, когато го назначиха, в случая опитът му вероятно не чинеше нищо. Все пак се залавяха с нещо, което никой не бе правил досега — железопътна линия под земята. Трудно — не, колосално — начинание. Някои дори твърдяха, че това е най-амбициозният строителен проект след пирамидите. Дръзко сравнение, разбира се, но понякога Фаулър бе склонен да се съгласи с тях.

Инженерът бе решил да прокопае по-голямата част от линията по метода „дълбаеш и покриваш“. Изкопаваха ров, широк двайсет и осем и дълбок петнайсет стъпки. После изграждаха поддържащи стени с по три пласта тухли. На места поставяха метални трегери над стените. Другаде изграждаха сводовете от тухли. Накрая покриваха изкопа и заглаждаха земята над тунела.