Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

И кой ли би ги упрекнал, помисли си Бут. В гетото смъртта те дебне отвсякъде. Болести, насилие. Възрастни погубваха деца, обръщайки се насън. Причина за смъртта — задушаване. По-често се случваше през почивните дни, когато и последната капка джин е пресушена, кръчмите се изпразнят, а майката и бащата тръгнат опипом към къщи сред воднистата мъгла, изкачат хлъзгавите каменни стъпала, минат през вратата и влязат в топлата, смрадлива стая, където най-сетне отпускат морни тела…

И на сутринта, когато слънцето изгрее, но мъглата още се стеле на парцали, жаловити писъци събуждат гетото.

Бут навлезе по-навътре в квартала, където високите сгради засенчваха дори оскъдната лунна светлина и обвитите в мъгла фенери сияеха злокобно в мрака. Гръмко пеене долиташе от кръчма през няколко преки. От време на време дрезгавият хор се чуваше още по-силно, когато вратата се отвореше да изплюе порция пияници на улицата.

На тази улица обаче нямаше кръчми. Само врати и прозорци, затъкнати с вестници. От просторите на горните етажи висеше пране и чаршафите се полюшваха като корабни платна. Като изключим далечната песен, той долавяше само звука на струяща вода и собствения си дъх. Беше сам.

Или поне така мислеше.

После дори песента стихна. Остана само капещата вода.

Тихо шумолене го сепна.

— Кой е? — подвикна той, но веднага разбра, че е плъх.

Колко приятно, наистина, да подскачаш от страх, рече си, от нищо и никакъв плъх. Много приятно.

Шумоленето обаче се повтори. Бут се извърна рязко и гъстият въздух се люшна и затанцува около него. Сякаш се раздели завеса и в миг му се стори, че зърва привидение. Силует в мъглата.

Сетне чу дишане. Той самият пъхтеше на пресекулки, но другият звук бе отчетлив и отмерен. Откъде ли идваше? Местеше се ту отпред, ту отзад. Пак шумолене. Стресна го трясък, но той проехтя в някоя от стаите горе. Мъж и жена се запрепираха на висок глас — той пак се бе прибрал пиян. Не, тя се бе прибрала пияна. Бут се подсмихна и се поуспокои. Какво го прихваща? Откога се страхува от призраци, плъхове и вкиснати старчета?

Обърна се, готов да продължи напред. В същия момент мъглата пред него се завихри и от нея излезе мъж в роба, който го сграбчи и вдигна юмрук, сякаш да го удари, но всъщност изви китка и с тихо щракване от ръкава му изскочи острие.

Бут стисна очи. Отвори ги след миг и видя как върхът на оръжието се плъзва към очната му ябълка. Подмокри се.

Итън Фрай се възнагради с кратък миг на задоволство от точността на острието си, после подсече краката на Бут и го просна върху мръсните павета. Клекна, прикова го с колене и притисна ножа в гърлото му.

— Е, приятелю — усмихна се, — като за начало няма да е зле да ми кажеш името си.

— Бут, сър. — Той се сгърчи като червей и ножът се заби болезнено в плътта му.

— Добро момче — похвали го Итън. — Истината винаги е най-добрата стратегия. А сега ще си поговорим, нали?

Бут потрепери под него. Итън го прие за „да“.

— Тръгнал си да вземеш пратка, прав ли съм? Фотографска плака?

Бут потрепери отново. Итън го прие за второ „да“. Засега се движеше по план. Разполагаше със солидна информация — Бут бе брънка от канал за продажба на еротични снимки в лондонските кръчми.

— Джак Симънс ще ти предаде плаката, нали? — продължи асасинът.

Бут кимна.

— И как се казва човекът, с когото трябва да се срещнеш?

— Не… не знам, сър.

Итън се усмихна и се приведе още по-ниско към него.

— Скъпо момче, ти си по-лош лъжец, отколкото куриер. — Понатисна малко повече с острието. — Усещаш ли къде е ножът? — попита.

Бут примигна трескаво с очи — „да“.

— Това е артерия. Сънната ти артерия. Разкъсам ли я, ще нашариш града в червено, приятелю. Е, поне улицата. Но и двамата не искаме премеждия. Защо да пропиляваме такава прекрасна вечер? Хайде, кажи ми с кого ще се срещнеш?

Бут примигна.

— Ще ме убие, ако ти кажа.

— Може би, но аз ще те убия, ако не ми кажеш, а само единият от нас е тук и ножът му притиска гърлото ти. Това не е той, нали? — Итън увеличи натиска. — Избирай, приятелю. Умираш сега или по-късно.

При тези думи Итън чу шум. Идваше отляво. След половин секунда револверът му „Колт“ се озова в свободната му ръка и се насочи към новата мишена, докато другата продължаваше да притиска острието към гърлото на Бут.

Беше момиченце. Връщаше се от кладенеца. Стоеше, ококорило очи, и държеше ведро, пълно догоре с мръсна вода.

— Съжалявам, млада госпожице, не исках да те уплаша — усмихна се Итън. Револверът му се върна под робата и празната му ръка се вдигна, за да окуражи детето. — Опасен съм само за главорези и крадци като този тук. Върви си спокойно вкъщи…