Оливер Боуден: Подземен свят

Махна ѝ, но тя не помръдна, вкаменена от страх. Гледаше ги и бялото на очите ѝ се открояваше върху мърлявото ѝ лице.

Итън изруга мислено. Последното, което искаше, бе публика. Особено момиченце, което го зяпа как притиска нож в нечие гърло.

— Добре, господин Бут — рече той по-тихо от преди. — Ситуацията се промени. Настоявам да ми кажеш с кого имаше среща, иначе…

Бут отвори уста. Може би да отговори на въпроса на Итън или да му обясни къде да си завре заплахите. Или най-вероятно да изхленчи, че не знае.

Итън не разбра, защото лицето на Бут се разпадна, преди да отрони и дума.

Случи се миг преди Итън да чуе изстрела. Изтърколи се от тялото му и извади револвера си секунда преди да отекне вторият гърмеж. Спомни си за момиченцето и извърна рязко глава — точно навреме да я види как полита назад, от гърдите ѝ руква кръв и ръката ѝ изпуска ведрото; убита, преди да се строполи върху паважа, от куршум, предназначен за него.

Итън не посмя да отвърне на огъня от страх да не улучи друг невинен в мъглата. Сниши се в очакване на нов изстрел, трета атака в мрака.

Не дочака. Чу някой да се отдалечава на бегом и избърса костиците и парчетата мозък от лицето си, прибра колта в кобура и скритото острие — в канията. Остави Бут да изстива върху влажната земя и с един скок се озова до съседната стена. Улови се за улука и пъргаво се изкатери върху покрива, откъдето в приглушеното сияние на нощта по-лесно щеше да долавя тичащите стъпки на побягналия стрелец. Така бе стигнал дотук и явно така щеше да си тръгне. Подскачайки от покрив на покрив, той следваше неотстъпно и безпощадно плячката си, запечатал в паметта си лицето на момиченцето, а в ноздрите си — металическия мирис на мозъка на Бут.

Сега имаше значение само едно. Убиецът щеше да почувства острието му, преди да се зазори.

Долу ботушите на стрелеца трополяха по паважа и разплискваха локви. Итън го сподиряше като сянка. Не го виждаше, но разбра, че го е изпреварил. Стигна до ръба на покрив и доволен от преднината си, се заспуска бързо по первазите на прозорците. Скочи на улицата и се притисна към стената. Зачака.

След секунди хлопотът наближи. След още миг мъглата се раздвижи на кълбета, сякаш да оповести появата на новодошлия. После завесата се отдръпна и костюмиран мъж с гъст мустак и рошави бакенбарди се втурна на сцената.

Държеше пистолет. Цевта не пушеше. Но вероятно беше топла.

И макар по-късно Итън да обясни на Джордж Уестхаус, че е нападнал при самозащита, това не беше съвсем вярно. Разполагаше с предимството на изненадата. Можеше и трябваше да разоръжи мъжа и да го разпита, преди да го убие. Той обаче освободи острието, заби го с отмъстително просъскване в сърцето на убиеца и не без задоволство видя как животът угасва в очите му.

И така асасинът Итън Фрай допусна грешка. Прояви нехайство.

— Исках да изтръгна необходимата информация от Бут, преди да заема мястото му — обясни Итън на асасина Джордж Уестхаус на другия ден, след като му разказа цялата история. — Не предполагах обаче, че е закъснял за уречената среща, защото откраднатият джобен часовник изостава.

Седяха в дневната в дома на Джордж в Кройдън.

— Ясно — кимна Джордж. — Кога разбра?

— Ммм… Твърде късно, да речем.

Джордж кимна отново.

— Какво беше оръжието?

— Колт „Пал Мал“. Подобен на моя.

— И ти уби мъжа?

Огънят пропука и вдигна фонтан от искри в последвалата тишина. Откакто се върна при децата си Джейкъб и Иви, Итън изглеждаше по-сдържан и умислен.

— Да, Джордж, и той го заслужаваше.

Джордж се намръщи.

— Заслугите нямат нищо общо. Знаеш го.

— А момиченцето, Джордж? Да го беше видял! Дребничко като вейка. Два пъти по-малко от Иви.

— Въпреки това…

— Нямах избор. Беше с изваден пистолет.

Джордж погледна стария си приятел със загриженост и привързаност.

— Кое от двете, Итън? Уби, го, защото заслужава, или защото си нямал избор?

Поне десет пъти Итън си беше мил лицето и си духал носа, но имаше чувството, че миризмата на мозъка на Бут е попила в него.

— Едното изключва ли другото? На трийсет и седем съм и съм виждал достатъчно убийства. Знам, че справедливата кауза и възмездието са далеч по-маловажни от уменията, а уменията зависят от късмета. Когато Фортуна те погледне благосклонно… Когато куршумът на убиеца се отклони… Когато свали гарда, трябва да се възползваш от случая, преди щастливата съдба да отклони очи от теб.

Уестхаус се почуди кого се опитва да заблуди приятелят му, но реши да продължи без уточнения.