Оливер Боуден - Подземен свят

— Ще започна начисто — продължи да бръщолеви той. — Новият Лондон ще бъде още по-великолепен. Първо ще умреш ти, после кралицата.

Роякът от насекоми закръжи по-настойчиво край нея. Сякаш реагираха на неудържимите чувства, бушуващи у Старик. Или — по-вероятно — бяха неделимо свързани с импулсите, излъчвани от Плаща.

Джейкъб успя да се вдигне на крака, но странните насекоми му попречиха да приближи, излъчвайки страховити мълнии. Сега той насърчаваше сестра си да събере сили и да устои на гибелната хватка на Великия майстор на тамплиерите.

— Никаква стратегия и никаква мощ не може да ме победи! — продължаваше да се пеняви Старик. — Историята е на моя страна. Лондон заслужава бдителен властник, който няма да позволи на хаоса да го завладее.

— Хаос, който ти ще посееш! — извика Джейкъб и се хвърли срещу Старик с надеждата да заблуди насекомите и да му нанесе унищожителен удар.

Беше твърде бавен. Към него се стрелна мълния и го блъсна в стената.

Старик се възползва от замайването му и е почти невероятен изблик на енергия скочи към него и го стисна за врата.

Сега тамплиерът държеше в мъртва хватка и Иви, и Джейкъб. Силата на Плаща сякаш се оттичаше през тъканта и преминаваше през дланите му, сключени като хищнически лапи около вратовете им. Той ги вдигна като трофеи. Сключи пръсти. Те увиснаха безпомощни, неспособни дори да изкрещят от болка.

Иви усети как жизнените ѝ сили се топят. Остана без дъх, с помътени очи и мускули, отказващи да откликнат на немощните сигнали за съпротива, които мозъкът ѝ изпращаше. Старик я стискаше с голи ръце за гърлото, но сякаш го пробиваше с върха на копие.

— Махайте се от града ми! — изръмжа той и тя разбра, че това са последните думи, които ще чуе, защото се спускаше в бездната на безсъзнанието. Сетни мисли пробягаха през умиращия ѝ ум — съжаление, че никога няма да разкрие пред Хенри какви чувства изпитва към него. Няма да посети Амритсар с него. Няма да се сдобри с Джейкъб. Няма да каже на брат си колко го обича.

Отначало помисли, че халюцинира. Фигурата пред прага несъмнено бе творение на агонизиращото ѝ съзнание или мъглява картина, нарисувана със сетните капки надежда. Реши да я отнесе със себе си на другия свят. По-добре от ухиленото, потно и безумно лице на Старик.

По-добре Хенри да я изпрати в отвъдното.

Видя как ръката му се вдига и спуска. Светлина се отрази по сребро. Нещо полетя към тях, въртейки се във въздуха.

После Старик изкрещя от болка, пръстите му се отпуснаха, а върху гърдите му цъфна алено кърваво цвете.

Познат глас. Хенри. Наистина беше дошъл. Наистина беше той. Идваше към тях, развял пищна роба и вдигнал скритото си острие.

Насекомите, помисли си Иви, но от устата ѝ не излезе нито звук. Хенри, пази се от насекомите, предупреди го мълком.

Видя как роякът потрепери от ярост и излъчи мълния, която облиза рамото на Хенри и го събори в несвяст на земята. Близнаците обаче успяха да се отскубнат от Старик. Паднаха върху плочника, борейки се да си поемат дъх, но готови да се защитят с вдигнати остриета.

Не беше необходимо. Старик изглеждаше сразен. Неземните насекоми вероятно продължаваха да откликват на желанията му. Не задълго.

— Губиш сили — възкликна тържествуващо Джейкъб, отбягвайки електрическото жило, стрелнало се да го порази. — Не можеш да ги контролираш!

Имаше право. Кървавото петно върху гърдите на Старик растеше, лицето му бе мъртвешки бледо. Насекомите мъждукаха едва-едва и вече не изписваха ярки дъги във въздуха.

— Плащът няма да те защити — извика Иви.

Старик оголи окървавени зъби.

— Грешите — каза той. — Хората от този град, от моя град, ще го заредят с енергия.

Ала силата, с която Плащът го зареждаше, наистина гаснеше.

— Този град е по-голям от теб. Неизмеримо по-велик — жегна го Иви.

Двамата с Джейкъб го нападнаха едновременно. Той се отдръпна и Плащът се смъкна от раменете му и се свлече на пода.

В същия момент енергията на рояка помръкна, сякаш и насекомите разбраха, че битката е изгубена. Върнаха се в пищно украсеното ковчеже от Първата цивилизация — театрални зрители, наслаждаващи се на спектакъла от удобната си ложа.

Старик падна на колене — с провиснали рамене, свел глава над поаленялата си риза.

Джейкъб остана до него, а Иви се втурна към Хенри. Приседна до него и прислони главата му в скута си. Потърси пулс. Сърцето му биеше. Беше жив. Миглите му затрепкаха.

— Хенри… — прошепна тя и го целуна. Обеща си още много целувки. И да види родния му град — Амритсар.