Оливер Боуден - Подземен свят

Джейкъб се напрегна. Кокалчетата на пръстите му изпукаха. Острието му безшумно изскочи от ножницата.

Още по-предпазливо той пристъпи към срутената врата на тайника. Мина през нея и се озова в стая със средновековна архитектура. Значи беше по-стара от винарската изба, построена при обновлението на двореца през 1760 година. Всъщност на Джейкъб му се стори, че целият дворец е издигнат върху подземието.

Неволно по лицето му се разля усмивка. Колко ли щеше да се въодушеви Иви от подобно откритие!

В средата на тайника стоеше тамплиерският Велик майстор. Държеше отворена кутия — тъмносив футуристичен правоъгълник със странни ъгловати вдлъбнатини, надписи и халки за носене. За миг той не успя да откъсне поглед от причудливия предмет, омагьосан от него. От пръв поглед личеше, че в него има нещо неземно и неведомо. Навярно Иви имаше право да възлага толкова надежди на артефактите.

Крофърд Старик все още бе облечен в костюм, но над него беше наметнал лъскав плащ, който излъчваше заплашителна сила подобно на кутията. Пред погледа на Джейкъб фигурите по златната тъкан се раздвижиха и очертаха нови контури, сияещи в различни цветове. Орнаментираните сфери в кутията зажужаха. Джейкъб продължаваше да се взира като хипнотизиран, усетил неустоимия призив на артефактите. С усилие на волята си наложи да се освободи от омаята, тръсна глава, усмихна се и пристъпи да поздрави Великия майстор.

— Не си ли малко стар да вярваш в магии? — попита той.

Старик го погледна със странно изражение, което Иви Фрай би разпознала, защото го бе видяла по време на танца. Само че сега то беше толкова отнесено, че изглеждаше почти блажено.

— Е, дори старците се поддават на изкушения — каза той с усмивка.

Слисан, Джейкъб пристъпи напред.

Старик не понечи да се защити. Продължи да се усмихва снизходително. Усмивката на мъдростта.

— Младите си мислят, че ще оставят незаличима диря в свят, създаден всъщност да ги употреби.

Джейкъб тръсна глава и изпъчи гърди като същински водач на банда.

— Аз не мисля, че ще оставя следа, старче. Знам го със сигурност!

Лицето на Старик се вкамени. Той се върна в настоящето, извличайки древна сила от находката си.

В същия момент Джейкъб нападна.

Хенри взе решение. Реши да напусне този живот. Да напусне асасините и Иви, за които беше бреме. Цял живот се опитваше да избяга от истината, че е негоден за асасин. Като затворник в църквата „Свети Павел“ Хенри бе разбрал от ясно по-ясно, че бере горчивите плодове на заблудата.

Отнесен в спомени, той затвори магазина и изключи лампите, оттегляйки се в работния си кабинет отзад. Заслуша се в тиктакането на часовниците и се замисли какво ли прави сега Иви. С Джейкъб сигурно бяха пристигнали в двореца на кралицата. Когато се върнеха, мисията щеше да е приключила. Независимо от резултата — победа или загуба — битката щеше да е свършила. Щеше да започне възходът на асасините и залезът на тамплиерите в Лондон или асасините щяха пак да се оттеглят, да се прегрупират, да тънат в размишления.

А Хенри? Седна зад писалището, отрупано с документите, ръкописите, картите и чертежите, които с Иви бяха разглеждали отново и отново. Скри лице в длани и си спомни детството и годините, когато се наричаше Призрака. Живот, пълен със заблуди, рухнали мечти и неуспехи.

И преди беше обмислял да напусне Братството. Не може да загърбиш вярата си — така си каза тогава.

Да, реши сега. Може.

Придърпа празен лист към себе си и взе перото и мастилницата.

„Скъпа Иви“, написа.

В същия момент чу звук откъм външната врата. Звукът се повтори. Някой чукаше.

Хенри се изправи, пресегна се към острието си и го закопча върху китката си, вървейки към завесата. Босите му крака прекосиха безшумно магазина. Тръсна ръкав да скрие оръжието и надникна през стъклото. Видя фигура и веднага я позна.

Отвори вратата, подаде глава, огледа оживената уайтчапълска улица и се отдръпна, подканвайки госта си да влезе.

— Въоръжен си — отбеляза вместо поздрав Джордж Уестхаус. Опитни очи.

— Притиснали сме тамплиерите в ъгъла. Нали знаеш какво правят плъховете, когато ги притиснеш в ъгъла?

— Нападат магазинери? — предположи Джордж.

Хенри се опита да се усмихне, но усмивките не му бяха стихията и разбира се, мускулите на лицето му отказаха да се подчинят. Той пусна резетата, обърна се и поведе Джордж между отрупаните с вещи етажерки. Щом влязоха в кабинета, отмести писмото настрани и посочи на Джордж стола, където неотдавна бе седяла Иви Фрай.