Урсула Ле Гуин - Сборник Землемория

Оджиън говореше тихо, но уверено и дори твърдоглавият ковач се съгласи с всичко, казано от него.

В деня, в който момчето навърши тринадесет години, през ранното есенно великолепие, когато ярко оцветените листа са все още по клоните на дърветата, Оджиън се върна в селото от странстванията си из Гонтската планина и церемонията по пълнолетието се състоя. Магьосницата отне на момчето името Дюни, с което майка му го бе нарекла като пеленаче. Без име и без дрехи то навлезе в студените извори на Ар сред скалите под стръмните урви. Тозчас водните пари скриха лицето на слънцето, а във вира около него плъзнаха и се смесиха огромни сенки. То премина до другия бряг през ледената и жива вода, като трепереше от студ, но бавно и изправено, както подобава. Щом стигна до брега, чакащият Оджиън протегна ръка, хвана го за рамото и прошепна истинското му име: Гед.

Тъй беше кръстен той от мъдреца, който познаваше добре възможностите за използване на силата.

Празненствата още не бяха свършили; селяните се веселяха при изобилие от ядене и бира, а един бард от котловината възпяваше „Подвизите на повелителите на драконите“, когато жрецът каза тихо на Гед:

— Ела, момко! Вземи си сбогом с близките и ги остави да празнуват.

Гед взе нещата си, които се състояха от един хубав, бронзов нож, изкован от баща му, кожено палто, скроено за него от вдовицата на щавача, и елшова пръчка, наречена за него от леля му — не притежаваше нищо друго освен ризата и панталоните на себе си. Каза сбогом на единствените хора, които познаваше на този свят и погледна за последен път селото, пръснато и сгушено под чукарите над речните извори. След това тръгна с новия си господар по стръмните, гористи склонове на планинския остров, през листата и сенките на ярката есен.

Гед смяташе, че като чирак на велик жрец, веднага ще навлезе в тайнството и ще овладее силите. Ще може да разбира езика на зверовете и говора на горските листа, ще се научи да разлюлява ветровете с думата си и да се превръща в каквато си форма пожелае. Може би той и господарят му ще тичат заедно, преобразени като елени, или ще летят над планината към Ри Алби на орлови криле.

Ала нищо подобно. Те заскитаха първо из долната част на котловината, после тръгнаха да заобикалят планинския купол на югозапад. Намираха подслон в селцата или прекарваха нощта на открито в пущинаците като бедни странствуващи заклинатели, калайджии или просяци. В никакво тайнствено владение не навлизаха. Не се случваше нищо. Дъбовата тояга на жреца, която Гед отначало бе наблюдавал с нетърпение и страх, не беше нищо друго освен здрав бастун. Изминаха три-четири дни, а Оджиън все още не беше изговорил ни едно заклинание пред Гед, не бе го научил на никакво име, рунически знак или магия. Макар и много мълчалив, той имаше толкова благ и спокоен характер, че Гед скоро загуби страхопочитанието си към него и след още два-три дни събра достатъчно смелост, за да попита учителя си:

— Кога ще започне чиракуването ми, господарю?

— То вече започна — отвърна Оджиън. Настъпи тишина, сякаш Гед премълчаваше нещо. Най-сетне се осмели:

— Но аз още нищо не съм научил.

— Защото не си разбрал на какво те уча — отвърна жрецът, като продължаваше да върви с равномерни широки крачки по пътя, който минаваше през високия проход между Оварк и Уис. Като повечето гонтийци той беше мургав, с тъмен меднокафяв цвят на кожата, сивокос, слаб и жилав като куче — неуморим. Рядко говореше, малко ядеше, още по-малко спеше. Имаше много остър слух и зрение и често чертите на лицето му се изостряха в очакване.

Гед не му отвърна. Не винаги е лесно да отговориш на един жрец.

— Искаш да правиш заклинания — каза Оджиън след малко, без да се спира. — Твърде много вода си изчерпил от този кладенец. Почакай! Пълнолетието е търпение. Майсторството е деветократно търпение. Каква е тази билка на пътеката?

— Омайниче.

— А онова?

— Не знам.

— Наричат го четирилистниче. — Оджиън беше спрял и допрял медния край на тоягата си до буренчето, така че Гед погледна растението отблизо и откъсна един изсъхнал семенник от него.

— Какво му е предназначението, учителю? — попита той най-сетне, тъй като Оджиън не каза нищо повече.

— Не ми е познато.

Гед подържа семенника малко, след като продължиха пътя си, после го хвърли.

— Когато разпознаваш корена, листата и цвета на четирилистничето по всяко време на растежа му по вида, мириса и семената му, тогава можеш да научиш истинското му име, тъй като ще познаваш същността му. Твоето предназначение какво е? Или моето? Полезна ли е Гонтската планина или пък Открито море? — След около половин миля Оджиън продължи: — За да чуеш, трябва да мълчиш.