Урсула Ле Гуин - Сборник Землемория

Ужас изпълни сърцата на каргите в този момент и те затърсиха в тайнствената мъгла другарите си, а не селяните. Събраха се на хълма, но сред тях още търчаха духове и призрачни форми, които ги мушкаха в гърба с копия или ножове и отново изчезваха. Всички карги се запрепъваха безмълвно надолу по хълма и неочаквано излязоха от сивата, заслепяваща мъгла. Съзряха реката и котловините под селото — оголени и ясни в утринната слънчева светлина. Там спряха, събраха се и погледнаха назад. Безизразна стена от полюшваща се и гърчеща се сивота пресичаше пътеката и скриваше всичко зад себе си. Нито един карг не погледна повече от веднъж назад. Всички забързаха надолу, далеч от омагьосаното място.

В по-ниските части на Северната котловина тези воини се навоюваха достатъчно. Градовете от Източната гора сбраха хората си и ги изпратиха срещу нашествениците. Защитниците се спуснаха на групи от хълмовете и през този и следващия ден каргите бяха отблъснати до бреговете на Източното пристанище, където намериха корабите си изгорени. Там те се биха с гръб към морето до последния човек, а пясъците по устието на Ар кафенееха от кръв, докато не дойде приливът.

Но онова утро влажната сива мъгла се бе задържала известно време в Десетте елши и горе на Високия скат, а после се бе разнесла и стопила. В ясната и ветровита утрин току някой мъж се изправяше и оглеждаше с учудване. Тук мъртъв карг с жълта, дълга, разпиляна и кървава коса, а там селският щавач, загинал царствено в бой.

Подпалената къща долу в селото беше все още в пламъци. Хората се спуснаха да потушават пожара, тъй като бяха спечелили битката. До голямото тисово дърво на улицата намериха Дюни, сина на ковача, който стоеше сам и невредим, но безмълвен и зашеметен. На всички беше ясно какво бе направил той. Заведоха го в бащината му къща и отидоха да извикат магьосницата от пещерата да излекува момчето, което беше спасило живота и имота им. Каргите бяха отнели живота само на четирима и изгорили една къща.

Дюни не беше ранен от оръжие, но въпреки това нито продумваше, нито ядеше, нито спеше — като че не чуваше какво му се говори, нито пък виждаше хората, които идваха при него. По онези места нямаше достатъчно добър магьосник, който да излекува болестта му.

— Преразходил е силите си — каза леля му, без да може да му помогне.

Докато той лежеше със загадъчен и онемял поглед, историята за момчето, което сътворило мъглата и хвърлило в ужас каргските воини с безразборно движещи се сенки, се разказваше навред из Северната котловина, Източната гора, високо в планините, отвъд тях и дори в Голямото пристанище на Гонт.

Тогава, на петия ден след клането при Ар, в Десетте елши пристигна странник — ни млад, ни стар, гологлав, загърнат в наметало и с огромна дъбова тояга, висока колкото самия него. Той не дойде по пътя срещу течението на Ар, откъдето пристигаха повечето хора, а по самото течение, от високопланинските гори. Селските жени видяха добре, че е магьосник и когато им каза, че лекува всичко, те го заведоха право в къщата на ковача. Странникът отпрати всички освен бащата и лелята на момчето, наведе се над леглото, където лежеше Дюни с поглед, вперен в мрака, положи ръка върху челото и докосна устните му.

Дюни се изправи бавно, като се оглеждаше. След малко проговори и в него започнаха да се възвръщат силата и гладът. Дадоха му малко да хапне и пийне и той легна отново, като през цялото време наблюдаваше странника със загадъчния си, учуден поглед.

— Ти не си обикновен човек — рече ковачът на странника.

— Нито пък това момче ще бъде обикновен човек — отговори той. — Разказът за мъглата стигна до Ри Алби, моето родно място. Дойдох тук, за да му дам име, ако все още не е станал пълнолетен, както се говори.

— Братко — прошепна магьосницата на ковача, — това съвсем сигурно е жрецът на Ри Алби, Оджиън Мълчаливия, онзи, който обузда земетръса…

— Господине — каза ковачът, който не се стряскаше от големи имена, — синът ми ще навърши тринадесет години идния месец, но ние мислехме да обявим пълнолетието му на празника на Слънчевото завръщане тази зима.

— Нека бъде кръстен колкото се може по-скоро — каза жрецът, — защото името му трябва. Сега имам друга работа, но ще се върна тук за деня, който избереш. Ако разрешиш, след това ще го взема със себе си. И ако се окаже схватлив, ще го задържа като чирак или ще се погрижа да получи образование, подходящо за дарбите му. Защото е опасно да не се просвети ума на родения с жречески способности.