Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Лайтнър се оказа отличен слушател, реагираше деликатно, без да го прекъсва. Но лекарят не се почувства по-добре. Всъщност, когато приключи, се чувстваше като глупак. И докато гледаше как Лайтнър взима малкия диктофон и го прибира в куфарчето си, едва не поиска касетата.

Но точно Лайтнър наруши тишината и остави няколко банкноти върху сметката.

— Има нещо, което трябва да ви кажа — рече той. — Мисля, че ще ви успокои.

Възможно ли бе нещо да го успокои?

— Нали помните, че събирам истории за призраци.

— Да.

— Е, зная коя е тази стара къща в Ню Орлиънс. Виждал съм я. Записвал съм други истории на хора, видели мъжа, когото описвате.

Лекарят остана безмълвен. Думите бяха изречени с абсолютна убеденост. Всъщност бяха изречени с такъв авторитет и увереност, че той повярва на казаното без капка съмнение. За първи път огледа по-внимателно Лайтнър. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вероятно на шейсет и пет, дори на седемдесет. Лекарят отново се почувства някак пленен от излъчването му — беше така приветлив, така доверчив, така вдъхващ доверие.

— Други хора — прошепна той. — Сигурен ли сте?

— Чувал съм и различни описания, някои от тях много подобни на вашето. И ви казвам това, за да разберете, че не сте си го въобразили. Той не бива да измъчва повече съзнанието ви. И не сте можели да помогнете на Деидре Мейфеър, между другото. Карлота Мейфеър никога не би го позволила. Длъжен сте да забравите напълно тази история. И да спрете да се тревожите за това.

За миг лекарят почувства облекчение, сякаш се бе изповядал и свещеникът бе изрекъл думите: „Простено ти е“. Но после го връхлетя пълното значение на откровеността на Лайтнър.

— Вие ги познавате! — прошепна той. Усети, че се изчервява. Тази жена бе негова пациентка. Бе внезапно и напълно объркан.

— Не, не ги познавам, но ги зная — отвърна Лайтнър. — И ще пазя историята ви в пълна тайна. Можете да сте сигурен в това. Помнете, не използвахме никакви имена при записа. Нито дори вашето и моето.

— И въпреки това трябва да ви помоля за касетата — рече лекарят разтревожен. — Аз наруших лекарската тайна. Нямах никаква представа, че вие знаете.

Лайтнър веднага извади малката касета и я сложи в ръката му. Изглеждаше напълно невъзмутим.

— Разбира се, заповядайте — рече той. — Разбирам.

Лекарят промърмори някаква благодарност, объркването му нарастваше. И все пак облекчението не бе изчезнало напълно. И други бяха виждали онова същество. Този мъж знаеше това. Не беше излъгал. Значи той самият бе с всичкия си. В него започна да изплува някаква горчивина, горчивина към шефовете му в Ню Орлиънс, към Карлота Мейфеър, към онази отвратителна госпожица Нанси…

— Важното сега е да не се тревожите повече за това — рече Лайтнър.

— Да — отвърна лекарят. — Ужасно е. Онази жена, лекарствата.

Не, недей дори да… Замълча, втренчи се в касетата, а после в празната чаша.

— А тя дали е…

— Все така е. Бях там миналата година. Госпожица Нанси почина, онази, която не харесвате особено. Госпожица Мили си отиде преди известно време. Понякога се чувам с хора от града и те твърдят, че Деидре си е все така.

Лекарят въздъхна.

— Да, вие наистина ги знаете… по имена.

— Да, затова ми повярвайте — рече Лайтнър, — като ви казвам, че и други са виждали същото. Не сте луд. И не трябва да се тормозите излишно за такива неща.

Лекарят бавно огледа отново Лайтнър. Той затваряше куфарчето си. Погледна самолетния си билет, като че ли остана доволен, и го пъхна в джоба на палтото си.

— Позволете ми да ви кажа още нещо — рече Лайтнър, — защото трябва да тръгвам за летището. Не разказвайте това на никого. Няма да ви повярват. Само онези, които са виждали подобни неща, вярват в тях. Трагично е, но е безусловно вярно.

— Да, зная — рече лекарят. Много му се искаше да попита, но не можеше. — А вие? — И замълча.

— Да, виждал съм го — каза Лайтнър. — Беше страшничко наистина. Точно както го описвате. — Стана да си тръгва.

— Но какво е той? Призрак? Дух?

— Не зная какво точно представлява. Всички разкази си приличат. Там нищо не се променя. Всичко си е същото, година след година. Но сега трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря и ако някога пожелаете да поговорим отново, знаете как да ме намерите. Имате визитката ми. — Лайтнър протегна ръка. — Довиждане.

— Почакайте. А дъщерята, какво става с нея? Стажантката?

— А, тя сега е хирург — отвърна Лайтнър, като хвърли поглед на часовника си. — Неврохирург, мисля. Наскоро е взела последните изпити за правоспособност, нали така се наричат? Но аз всъщност не я познавам. Само чувам това-онова за нея. Пътищата ни никога не са се пресичали. — Той замълча и се усмихна набързо, някак формално. — Довиждане, докторе, благодаря ви отново.