Энн Райс: Вещиците: Талтош

Понякога се виждаше съвсем сам сред руините. Виждаше Ню Йорк, както в някой научнофантастичен филм — мъртъв, тих, изпълнен с преобърнати колони, счупени фронтони и разбити стъкла. Виждаше се да седи на порутено каменно стълбище и да прави кукли от клечки и парцали, които тихомълком и с уважение отмъкваше от копринените рокли на мъртвите жени.

Но кой би могъл да си представи, че подобни неща могат да го запленят дотолкова, че докато се скита по ветровитите улици на Париж преди век, той ще се обърне, ще се загледа в стъклените очи на порцеланова кукла, поставена във витрината на един магазин, и страстно ще се влюби?

Разбира се, неговата раса винаги се е отличавала с обичта си към играта, към веселието и радостта. Вероятно не беше чак толкова изненадващо. И все пак да проучваш расата си, когато си единственият й оцелял представител, е доста коварно, особено за някой, който няма никакво влечение към медицинската философия или терминология, за някой, чиято памет е добра, но далече не свръхестествена, чието усещане за миналото често нарочно отстъпва пред „детинската“ любов към настоящето и като цяло изпитва боязън да мисли в мащабите на векове или ери, на които сам е станал свидетел, които е преживял, през които е оцелял и накрая щастливо забравил заради това начинание, тъй добре пасващо на особените му таланти.

Така или иначе той наистина изучаваше расата си, старателно си водеше подробни бележки за самия себе си. А и не беше много добър в предсказването на бъдещето — или поне така смяташе.

Дочу нещо като тихо жужене. Знаеше, че идва от намотките под мраморния под, които сега полека стопляха стаята. Харесваше му да усеща топлината под обувките си. В тази кула никога не беше твърде студено, нито пък задушаващо горещо. Бобините се грижеха за това. Само да можеше целият свят навън да се радва на подобен комфорт. Де да можеше всички да се наслаждават на изобилна храна и топлина. Неговата компания даряваше милиони в помощ на хората, които живееха в пустините и джунглите отвъд морето, но той никога не беше сигурен кой всъщност получава парите, кой се облагодетелства от тях.

В зората на киното, а по-късно и при появата на телевизията, той бе решил, че войните ще спрат, че гладът ще изчезне. Мислеше, че хората не биха понесли да виждат този ужас на екраните пред тях. Колко глупава мисъл. Войните като че станаха още повече, гладът също се разрасна. На всеки континент всяко племе воюваше със съседното. Милиони гладуваха. Имаше толкова много работа за вършене. Но защо да го прави? Не може ли просто да бездейства?

Снегът отново бе започнал да се сипе, снежинките бяха така ситни, че едва се забелязваха. Те като че се топяха още щом докоснеха мрачните улици долу. Но тези улици бяха отдалечени на цели шейсет етажа от него, така че не можеше да бъде сигурен. Полустопен сняг се трупаше по улиците на съседните покриви. След малко всичко наоколо щеше да е чистобяло и в тази топла стая щеше да си представя, че целият град е мъртъв и разрушен, сякаш пометен от болест, която не може да срути сградите, но убива всички топлокръвни същества в тях — така, както термитите прояждат дървените стени.

Небето беше черно. Само това не харесваше на снега — небето се изгубваше. А той много обичаше небето над Ню Йорк — безкрайната шир, която хората долу никога няма да видят.

— Кули, ще им построя кули — каза той. — Ще направя голям музей високо в небето, целия опасан с тераси. Ще ги изкачвам горе със стъклени асансьори, към синевата, за да видят…

Кули, създадени за удоволствие, сред всички онези кули, построени единствено за целите на търговията и печалбата.

Внезапно му хрумна една мисъл — стара мисъл всъщност, която често го бе спохождала и го бе карала да се отдава на размисъл, дори да прави догадки. Първите писмени документи на света бяха списъци на продадени и купени стоки. Да, това пишеше на плочките с клиновидно писмо, открити в Йерихон — търговски описи… Същото важеше и за Микена.

Явно тогава никой не е смятал за важно да запише мислите или идеите си. Сградите са били съвсем различни. Най-големи са били храмовете или огромните зикурати 3 3 Зикурат — древен шумерски храм с форма на стъпаловидна пирамида. — Бел.ред. , облицовани с варовик, по които хората са се изкачвали, за да принесат жертва на боговете. Каменният кръг в равнината Солсбъри. Сега, седемстотин години по-късно, най-големите сгради бяха търговски. Носеха имената на банки и огромни корпорации или пък на мащабни частни компании като неговата. От прозореца си той виждаше тези груби каменни надписи на фона на снежното небе, на фона на мрака, който всъщност не бе истински мрак.