Адриан Чайковский - Поглед в мрака

— Само така! — изсъска ожесточено Спера и го прегърна за последно, преди да отстъпи мястото си на Стенуолд.

— Е, май това е то — смънка Балкус и изкриви лице.

— С другите успя ли вече да се сбогуваш? — попита го Стенуолд.

Балкус се ухили.

— С онез, дето имаха време, се сбогувах. Но комай всички са хукнали по свои си неотложни задачи.

— Така е. — Покрай тежкото състояние на Ахеос и емоционалните терзания на Тисамон, каквито и да бяха те, напоследък Стенуолд се чувстваше самотен. — Желая ти късмет, командире. Надявам се да не опреш до това, но все пак — късмет.

— Късметът никога не е излишен — измърмори под нос Балкус и тръгна към поверените си войници. Площадът пред Амфиофоса беше пълен с мъже и жени, които се сбогуваха с близките си — съпрузи и съпруги, деца и родители. Несвикнали с бронята си бръмбарородни се навеждаха да целунат любимата жена, приятели си стискаха крепко ръцете, бизнес партньори носеха на ортаците си пликове с подбрани лакомства от складовата наличност, които да им подсладят поне малко пътуването. Току някой вдигаше глава да хвърли последен поглед към покривите на Колегиум, към Амфиофоса и Академията, и сигурно всички се питаха тайничко дали някога отново ще зърнат познатите до болка сгради… и чий ли флаг ще се вее над тях тогава.

Още от сутринта Тисамон съзнателно странеше от всички. Открил беше една висока кула в Академията, чиито потънали в прах стълби водеха до изоставен кабинет, сменен от обитателя си срещу нещо с не толкова изтощителен достъп. От прозореца се откриваше чудесна гледка към града, но не натам гледаше Тисамон, а към небето. Ала дори препускащите облаци, парцаливи номади в безкрайното синьо, го притискаха с тежестта си. Чувстваше се така, сякаш умира.

Би трябвало да е с Тиниса сега, вместо да виси тук. Момичето страдаше и той трябваше да е до нея. Но пък страданието й беше от хубавия богомолски вид, нищо че тя още не го разбираше. Беше отгледана от мекушави бръмбари, които правеха всичко възможно да отклонят болката, и не познаваше катарзиса на мъката.

Богомолско нещо беше това — да убиеш или раниш свой другар по силата на трагична грешка или в лудостта на битката. Стотици песни разказваха все същата история. Тиниса би трябвало да погледне стореното очи в очи, да го приеме в сърцето си, а не да се крие от него. А той би трябвало да е до нея и да я напътства.

Само че не се чувстваше като модел за подражание, в момента поне.

Бурята най-после беше дошла. Усетил беше ветровете й да се надигат още преди да тръгне за Джерез. Поверил беше Фелисе на Стенуолд, но не заради самата нея, не. Усетил беше бурните ветрове в душата си и беше тръгнал с Ахеос, за да се защити от помитащата им сила.

Но бурята така или иначе, неизбежно, го беше застигнала.

Знаеше, че докато го е нямало, Фелисе се е упражнявала. Усъвършенствала е отново и отново танцовите стъпки на дуелисткото си умение и е чакала той да се върне. И когато се върна, двамата се сблъскаха на тренировъчната арена. Неведнъж мериха силите си в двубои и тези двубои му отвориха една отдавна заключена врата. Врата към света на неговия народ и на нейния, свят, където изразните средства на дуела бяха най-висшата поезия. И свят, в който отколешните традиции на собствената му раса го заклеймяваха сурово заради чувствата, които терзаеха сърцето му.

Тук, горе, беше студено, но Тисамон съблече подплатения си жакет, разкъса ризата си и оголи гръд в опит да замрази тази болест, да я убие, да я изтръгне от себе си. Ала студът не можеше да проникне достатъчно дълбоко — по целия бял свят нямаше болка и унижение, достатъчно силни за тази цел.

Измъчваше го болка, каквато не помнеше отдавна. Когато имперският шпионин Талрик го обгори с жилото си в Хелерон, не го заболя толкова. Когато Стенуолд едва не го усмърти с новината за полуродната му дъщеря, не го заболя толкова. Сега беше като прикован с копие — колкото и да се гърчеше, не можеше да избяга. Не можеше да потърси убежище дори в бойните си умения, както бе правил преди, защото самотният танц с острието само му напомняше колко по-пълноценни са упражненията с партньор.

Не трябваше да става така. Предателство след предателство, още по-непростимо за човек като него, който нееднократно е плюл на наследството си, за да угоди на личните си стремежи. Всички древни традиции на неговия народ лежаха стъпкани в краката му, а сега той се канеше да ги стъпче още веднъж. И не само тях — щеше да стъпче и нейната памет, светлата памет на паякородната, заради която бе жертвал толкова много преди години и която бе означавала всичко за него. Нима и нея можеше да захвърли с лека ръка, щом копнежите му го тласнеха другаде? И ако е така, ако тя е означавала само толкова, тогава защо е трябвало да жертва всичко, за да бъде с нея?