Мэрион Брэдли - Мъглите на Авалон

— Аз няма да тръгна с теб през морето, Ланселет. Не искам да стана причина за вражда между рицарите на Кръглата маса. Сполучи ли Мордред с плановете си, всички ще се изпокарат — а скоро ще дойде ден, когато Артур ще има нужда от всички свои верни хора около себе си. Не искам да стана като онази дама от стари времена — как й беше името? — Елена, от легендата, която си ми разправял, заради която всички крале на древността се изправили един срещу друг пред стените на Троя.

— Но какво ще правиш тогава? — освен тъга и объркване, в гласа му се долавяше и нещо като облекчение, но Гуенхвифар си забрани да му обръща внимание.

— Ти ще ме отведеш до Гластънбъри — каза тя. — Там, в манастира, съм израснала. Ще отида при монахините и ще им разкажа, че зли езици са предизвикали разпра между теб и Артур заради мен. Когато мине малко време, ще пратя Вест на Артур, та да знае къде съм, и че не съм тръгнала с теб. Тогава ще може да се сдобри с теб, без от това да пострада честта му. Ланселет се опита да възрази.

— Не! Не мога да те оставя така… — но нейното сърце се свиваше от болка, защото й беше ясно, че няма да е трудно да го убеди. Може би, противно на всякакъв здрав разум, тя се бе надявала, че той ще се бори да я задържи до последно, че ще я принуди да го последва в Долна Британия със силата на любовта и волята си. Но от Ланселет такова нещо не можеше да се очаква. Трябваше да го приеме такъв, какъвто е — а той си беше същия, като в първия миг, когато тя го обикна. И тя щеше да го обича също така, както в онзи първи миг, и да продължи да го обича до сетния си дъх.

Накрая той престана да спори с нея и обърна коня към Гластънбъри.

Дългата сянка на църковната камбанария падаше върху водите на езерото, когато двамата се качиха на лодката, която трябваше да ги отведе на острова. Камбаните биеха за вечерна служба. Гуенхвифар сведе глава и започна да се моли шепнешком:

— Света Дево, майко Божия, смили се над мен грешната… — тогава за миг й се стори, че над нея изгрява някакво сияние — също като на онзи ден, когато в тронната зала се яви Светия Граал. Ланселет седеше на носа на лодката с наведена глава. От мига, когато тя му бе съобщила решението си да не идва с него, не беше я докоснал, и слава Богу — само едно докосване на ръката му би помело цялата й твърдост. Мъгла се стелеше над езерото и за миг й се стори, че вижда очертанията на друга лодка, която се плъзна край тяхната — сянка на лодка, потънала в черни траурни драперии… Но не, така й се бе сторило, било е просто сянка…

Дъното на лодката задращи по пясъка на брега. Ланселет скочи и й подаде ръка, за да слезе и тя.

— Гуенхвифар… твърдо ли си решила?

— Напълно — каза тя. Надяваше се, че гласът й звучи по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност.

— Тогава ще те изпратя до вратите на манастира — каза той и тя си помисли, че за да направи това, му е необходима повече смелост, отколкото за всички убийства, които бе извършил заради нея.

Старата игуменка веднага позна кралицата. Беше удивена, че тя е решила да се уедини в манастира, и изпълнена със страхопочитание. Гуенхвифар й представи нещата така, както бе намислила — че клеветници са предизвикали разпра между краля и сър Ланселет, и затова тя е решила да се оттегли зад манастирските стени, та да могат те двамата да се сдобрят отново.

Старицата я потупа по бузата, сякаш великата кралица бе малката Гуенхвифар, която учеше тук като дете.

— Ти си добре дошла сред нас и можеш да останеш, колкото пожелаеш, дъще, дори и завинаги, ако решиш. Тук, в Божия дом, не показваме никому вратата. Но не забравяй — предупреди тя, — тук няма да бъдеш кралица, а само една от сестрите.

Гуенхвифар въздъхна облекчено. До този миг не бе осъзнавала колко й бе тежала отговорността да бъде кралица.

— Трябва да се сбогувам с верния си рицар, майко, да му кажа, че му желая само добро и че се надявам, че скоро ще бъдат отново приятели с краля.

Игуменката кимна сериозно.

— Времето е такова, че добрият ни крал не може да се лиши дори от един свой рицар, камо ли пък от храбрия сър Ланселет.

Гуенхвифар излезе в преддверието на манастира. Ланселет крачеше неспокойно напред-назад. Като я видя, той взе ръцете й в своите и възкликна:

— Не мога да понеса мисълта, че тук ще се разделим завинаги. Гуенхвифар, любов моя, скъпа моя повелителко, така ли трябваше да стане?

— Да — каза тя сурово. Беше й ясно, че за първи път през живота си действа, без да се съобразява със собствените си желания. — Сърцето ти винаги ще те води при Артур, любими. Често си мисля, че най-тежкият ни грях не е нашата любов, а това, че аз застанах между вас двамата. „Ако винаги можеше да бъде тъй, както през онази далечна нощ срещу Белтейн, когато ни завладя магията на Моргана, грехът нямаше да е толкова тежък“, продължи тя мислено. „Грехът не бе в това, че легнах и с двамата, а във вината, съмнението и разприте, които дойдоха сетне“.