Мэрион Брэдли - Мъглите на Авалон

— Да повикам ли придворните ти дами, господарке?

— Не — прошепна тя и хвана ръцете му, съзнавайки колко прелъстително действат сълзите й. — Ти ми беше верен, Кормак, и ще получиш своята награда — сега…

И тя протегна ръце, притворила очи. Но след малко ги отвори широко от удивление, защото Кормак отстъпи несръчно назад.

— Аз… опасявам се, господарке, че скръбта ти е помътила разсъдъка — каза той притеснено. — За кого ме мислиш? Лейди, та аз те уважавам тъй дълбоко, както и милата си баба! Нима трябва да се възползвам от стара жена като теб, само защото е извън себе си от мъка? Разреши ми да повикам някоя прислужница, тя ще ти приготви една хубава топла напитка и скоро ще забравиш тази лудост, която те е обзела.

Моргоуз имаше чувството, че нещо я блъсна силно, ниско долу в корема — и после право в сърцето. Един удар… два удара… „милата ми баба…“ „стара жена…“ „побъркана от мъка…“ Не, не тя, а целият свят внезапно бе полудял — Гуидиън с ужасната си неблагодарност, този мъж, който бе я гледал тъй дълго с копнеж, а сега й бе казал такива думи… Искаше й се да крещи, да повика прислугата и да нареди да бият Кормак с камшик, докато гърбът му поаленее от кръв, искаше да чуе отчаяните му молби за милост. Но в момента, в който отвори уста, за да закрещи, тежестта на преживяното през целия й досегашен живот се срина върху нея и тя не можеше да изпитва повече нищо, освен безкрайна умора.

— Да — каза Моргоуз безизразно — сама не знам какво съм говорила. Повикай жените, Кормак, и им нареди да донесат вино. На зазоряване потегляме обратно към Лотиан.

Когато той излезе, тя остана да седи неподвижно на леглото. Нямаше сили да помръдне.

„Аз съм стара жена. Загубих сина си Гарет, загубих и Гуидиън, и никога няма да бъда кралица в Камелот. Живях прекалено дълго“.

Гуенхвифар се беше вкопчила здраво в гърба на Ланселет, роклята й се бе дръпнала над коленете, босите й крака висяха надолу. Препускаха като вихър през нощта. Тя бе затворила очи и нямаше представа накъде са тръгнали. Ланселет беше станал друг човек — суров воин, мъж, когото изобщо не познаваше. „Едно време“, мислеше тя, „щях сигурно да се уплаша до смърт от това нощно препускане под открито небе…“ А сега преливаше от възторг и приятна възбуда. Вярно, изпитваше и болка, скърбеше за Гарет — милото момче, което беше като син за Артур и не заслужаваше такава нелепа смърт… Гуенхвифар не беше убедена, че Ланселет знае кого е убил. Скърбеше и за края на времето, което й бе съдено да преживее заедно с Артур — бяха делили толкова дълго и добро, и зло. Но след това, което се случи тази нощ, връщане назад нямаше. Чу, че Ланселет говори нещо, и се наведе напред, за да го чуе през шума на вятъра.

— Скоро ще се наложи да спрем някъде. Конят трябва да почине — освен това се разсъмва. Не можем да пътуваме през деня — ще разпознаят веднага и теб, и мен.

Тя кимна — не й стигаше дъх да проговори. След малко навлязоха в една горичка. Ланселет спря коня и я свали внимателно от седлото. Отведе коня да го напои, простря наметалото си на земята, за да има къде да седне Гуенхвифар. После загледа втренчено меча, който висеше на кръста му.

— Мечът на Гауейн… Когато бях малък, чувах да се разказва за безумието, което овладява някои хора, когато се сражават. Не знаех, че и аз го имам в кръвта си… — той въздъхна тежко. — Острието е окървавено. Кого убих, Гуен?

Гуенхвифар не искаше да го види разкъсван от скръб и вина.

— Много бяха…

— Знам, че раних Гуидиън… Мордред, проклет да бъде. Това помня, защото тогава все още се владеех. Съмнявам се обаче — допълни той сухо, — че съм имал късмета да го убия.

Тя поклати мълчаливо глава.

— Кого убих тогава?

Тя упорито мълчеше. Той се наведе и стисна раменете й така грубо, че Гуенхвифар за миг се уплаши от него.

— Кажи ми, Гуен! Кажи ми, в името Божие… Да не би да съм убил братовчед си Гауейн?

На този въпрос Гуенхвифар можеше да отговори веднага. Доволна, че той спомена Гауейн, тя каза:

— Не, кълна ти се, не си убил Гауейн.

— Тогава можех да убия всекиго — потръпна той, все още взрян в острието на меча. — Кълна ти се, Гуен, дори не съзнавах, че държа меч в ръката си. Ударих Гуидиън като куче, както и заслужава, и сетне не помня нищо до момента, в който разбрах, че сме на коня и извън замъка… — той коленичи разтреперан пред нея. — Страхувам се, че отново полудявам, както ми се беше случило преди…

Тя го притисна към себе си с цялата дива нежност, на която бе способна.