Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

— Искам два йота — отсякох аз, докато оглеждах тълпата в търсене на студенти с лудо отчаяние в погледите, — ако мога да ги получа.

Уилем присви тъмните си очи.

— Един йот и три драба — предложи той.

Отново го изгледах внимателно и преценяващо.

— Един йот и три драба — съгласих се аз — и следващия път, когато играем на ъгли, ти ще вземеш Симон за партньор.

Той се разсмя и кимна. Разменихме си плочките и аз прибрах парите в кесията — един талант и четири йота . Малка стъпка напред. След миг разсъждение пъхнах своята плочка в джоба.

— Ще продължиш ли да се пазариш? — попита Уил.

— Мисля, че ще запазя тая дата — поклатих глава аз.

— Защо? — намръщи се той. — Какво ще правиш четири дни, освен да се терзаеш и да бездействаш?

— Ще се подготвям за събеседването си за приемане като всеки друг.

— Как? — попита той. — Нали все още ти е забранено да ходиш в Архива?

— Има и други видове подготовка — загадъчно отвърнах аз.

Уилем изсумтя.

— Това хич не звучи подозрително — каза той. — И после се чудиш защо хората говорят за теб.

— Не се чудя защо говорят — поправих го аз. — Чудя се какво казват.

Градът, който се бе разраснал около Университета през вековете, не беше голям. Всъщност си беше градче.

Въпреки това от нашата страна на Великия каменен път търговията процъфтяваше. Търговци докарваха каруци със суровини — катран и глина, камък гиб, поташ и морска сол. Докарваха и луксозни стоки — кафе от Ленат и винтишко вино, а също и хубаво тъмно мастило от Аруех, чисто бял пясък за нашата стъкларска работилница и фино изработени сийлдишки пружини и винтове.

Когато същите тези търговци си тръгваха, каруците им бяха натоварени със стоки, които човек можеше да намери само в Университета. Медика правеше лекарства — истински лекарства, а не оцветена смрадлива вода или пенкилер за едно пени. Алхимическият комплекс произвеждаше собствени чудеса, за които имах само бегла представа, както и суровини като нафта, сяра и двойно гасена вар.

Може и да съм пристрастен, но според мен е справедливо да се каже, че по-голямата част от материалните чудеса на Университета идваха от работилницата за изобретения — шлифовани стъклени лещи, блокчета волфрам и стомана от Глантз и златни листове, които бяха толкова тънки, че се късаха като хартиени салфетки.

Но ние правехме много повече от това. Произвеждахме симпатични лампи и телескопи, топлопоглъщатели и други механизми, помпи за сол, трилистни компаси, една дузина варианти на лебедката на Текам и оста на Делевари.

Изобретателите като мен изработваха тези неща и когато търговците ги купуваха, ние получавахме комисионна — шейсет процента от продажбата. Това беше единствената причина да разполагам с някакви пари. И тъй като по време на приемните изпити нямаше занятия, разполагах с цял цикъл дни за работа в Рибарника.

Отидох до Ателието — склада, от който изобретателите вземаха срещу подпис инструменти и материали. Изненадах се, като видях един висок и блед студент, който стоеше до прозореца и изглеждаше дълбоко отегчен.

— Джаксим? — попитах го аз. — Какво правиш тук? Това е работа за някой друг.

Джаксим кимна мрачно.

— Килвин все още ми е малко… сърдит — обясни той. — Нали се сещаш, заради огъня и всичко останало.

— Съжалявам — рекох аз.

Джаксим беше пълноправен ре’лар като мен самия. В момента можеше да се занимава с различни свои проекти. Да бъде принуден да върши такава черна работа не беше просто досадно, а и го унижаваше публично. Освен това той губеше пари и не можеше да продължи учебните си занятия. Това наказание беше извънредно неприятно.

— От какво имаме недостиг? — попитах аз.

Избирането на подходящ проект в Рибарника си беше изкуство. Няма значение дали си направил най-ярката симпатична лампа или най-ефективния комин в историята на работилницата за изобретения. Докато някой не ги купеше, човек не можеше да изкара и пукнато пени комисионна.

За много от останалите работници това не беше голям проблем. Те можеха да си позволят да чакат. Аз, от друга страна, имах нужда от нещо, което да се продаде бързо.

Джаксим се облегна на тезгяха между нас.

— Един керван току-що изкупи всички палубни фенери — отвърна той. — Остана ни само онзи, грозния, направен от Вестон.

Кимнах. Симпатичните лампи бяха идеални за корабите. Трудно се чупеха, в дългосрочен план излизаха по-евтини от маслените и нямаше опасност да предизвикат пожар на кораба.