Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

Признах, че не знам, и следващата стъпка логично бе да започнем да си споделяме историите, които знаехме за Елодин. Фела ми разказа, че един писар го хванал гол в Архива. Аз бях чувал, че веднъж прекарал цял цикъл, разхождайки се из Университета с превръзка на очите. Някой беше казал на Фела, че той измислил изцяло нов език. Аз пък от своя страна й разказах историята как Елодин подзел юмручен бой в една от по-долнопробните местни кръчми, защото някой настоявал, че трябва да се казва „употребявам“ вместо „използвам“.

— Това и аз съм го чувала — рече Фела през смях. — Само дето се било случило в „Кон и четворка“ с един баронет, а изразът, който той не спирал да използва, бил „при все това“.

Преди да се усетя, бяхме стигнали до началото на опашката.

— Квоте, син на Арлиден — обявих аз.

Жената отбеляза с отегчен вид името ми и изтегли гладка плочка от слонова кост от черната велурена торба. Прочетох написаното на нея — „фелинг, пладне“. Осмият ден от приемните изпити — имах предостатъчно време да се подготвя.

Фела изтегли своята плочка и ние се отдалечихме от масата.

— Какво ти се падна? — попитах аз.

Тя ми показа плочката си от слонова кост. „Сендлинг, четвъртата камбана“.

Беше невероятен късмет — една от най-късните възможни дати.

— Охо. Поздравления.

— На мен ми е все едно. — Фела сви рамене и плъзна плочката в джоба си. — Не смятам да се подготвям специално. Колкото повече уча, толкова по-зле се справям. Само се изнервям.

— Тогава трябва да смениш датата си — казах аз и посочих сновящата насам-натам тълпа от студенти. — Някой би платил за тази дата цял талант, а може би и повече.

— Не съм много по пазарлъците — призна тя. — Просто си казвам, че каквато плочка съм изтеглила, такъв ми е късметът, и се придържам към тази мисъл.

Сега, когато вече не бяхме на опашката, нямахме извинение да останем заедно. Но компанията й ми беше приятна, а и тя, изглежда, не бързаше особено да си тръгне, така че двамата се разхождахме безцелно из двора сред многолюдната тълпа.

— Умирам от глад — внезапно каза Фела. — Искаш ли да отидем някъде за ранен обяд?

Беше ми болезнено ясно колко е олекнала кесията ми. Ако обеднеех още малко, щеше да се наложи да сложа някой камък в нея, та да не я отнесе вятърът. Храната ми в „При Анкер“ беше безплатна, защото свирех там. Така че да харча пари за ядене другаде, особено когато приемните изпити бяха толкова близко, би било абсолютна глупост.

— Много бих искал — искрено отвърнах аз, — но трябва да се поогледам малко тук и да видя дали някой няма да иска да си разменим датите. От край време се пазаря.

Фела порови в джоба си.

— Ако ти трябва повече време, можеш да вземеш моята плочка.

Погледнах силно изкушен плочката между палеца и показалеца й. Още два дни подготовка щяха да са дар от бога. Или пък можех да изкарам един, дори два таланта, ако я разменя.

— Не бих искал да те лиша от късмета ти — усмихнах се аз. — А и ти със сигурност не би искала да го размениш за моя. Освен това вече беше твърде щедра с мен.

Многозначително изпънах рамене под плаща.

Фела се усмихна на думите ми и протегна ръка, за да прокара пръсти по предната част на дрехата.

— Радвам се, че ти харесва. Но смятам, че все още съм ти длъжница. — Тя нервно прехапа устни и отпусна ръката си. — Обещай ми, че ще ми кажеш, ако си промениш мнението.

— Обещавам.

Тя отново се усмихна, махна леко с ръка и се отдалечи през двора. Докато я наблюдавах как крачи сред тълпата, си помислих, че прилича на вятър, който докосва повърхността на езеро. Само дето вместо да прави вълнички по водата, тя караше младите мъже да обръщат глава след нея, докато вървеше.

Все още я наблюдавах, когато до мен се приближи Уилем.

— Значи свърши с флиртуването? — попита той.

— Не съм флиртувал — възпротивих се аз.

— А трябваше — каза той. — Какъв е смисълът да те изчаквам учтиво, без да те прекъсвам, ако пропускаш такива възможности?

— Не е така — възразих аз. — Тя просто се държи приятелски.

— Очевидно — заяви той, а грубият му сийлдишки акцент подчерта още повече сарказма в гласа му. — Какво ти се падна?

Показах му плочката си.

— Един ден след мен си. — Той ми подаде плочката си. — Ще се сменя с теб за един йот.

Колебаех се.

— Хайде де — настоя той, — така или иначе не можеш да учиш в Архива като всички нас.

— Съчувствието ти е направо изумително — изгледах го ядосано аз.

— Пазя съчувствието си за онези, които са достатъчно умни, за да не накарат магистъра на Архива да изпадне в такава ярост, че да му избие пяна — рече той. — А на хората като теб мога само да предложа един йот за размяна. Искаш ли или не?