Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Шуте! — Внезапно възкликнах аз. Усмихнах му се. Той се смая, че изобщо съм в състояние да се усмихвам, и най-малко на него. — Всичко е наред. Ти ми даде отговора. Ти си отговорът. — Поех си дъх и се съсредоточих. „Върви бавно, внимавай — предупредих се сам. — След малко… Не! Сега. Сега е единственият момент за това!“ Оголих лявата си китка и я протегнах към него с дланта нагоре. — Докосни ме — наредих му. — Докосни ме с Умението на пръстите си и виж дали смятам, че си ме предал.

— Не! — Ужасено ахна Кетъл, ала шутът вече се пресягаше към мен като сомнамбул. Хвана ме с дясната си ръка, после притисна трите си сребристи пръста към китката ми. Когато усетих студеното им парене, се пресегнах и хванах Кетъл за ръката.

— ВЕТРУШКЕ — извиках. Долових раздвижването й и я привлякох в нас.

Аз бях шутът и шутът беше мен. Той бе Катализатора, аз също. Бяхме две половини на едно цяло, разделени и отново събрани. За миг го познах в неговата цялост, пълна и вълшебна, после той със смях се откъсна от мен, балонче, отделно и непонятно, и все пак свързано с мен. „Ти наистина ме обичаш! — Не можех да повярвам. Шутът никога преди не го беше вярвал. — Преди това бяха само думи. Винаги съм се боял, че се дължи на съчувствие. Но ти си ми истински приятел. Това е познанието. Това е усещането на чувствата ти към мен. Значи това било Умението.“

Изведнъж към нас се присъедини друг. „А, Малки братко, най-сетне си открил ушите си! Плячката ми винаги ще е твоя плячка и вечно ще сме от една глутница!“

Веселата атака на вълка накара шута да отскочи. Помислих, че ще наруши кръга. После той изведнъж се върна в него. „Това? Това ли е Нощни очи? Този могъщ воин, това голямо сърце?“

Как да опиша този момент? Толкова отдавна познавах своя вълк, че се смаях, когато установих колко малко го е познавал шутът.

„Космат? Така ли ме виждаш? Космат и постоянно пръскащ лиги?“

„Моля за извинение. — Шутът, съвсем искрено. — За мен е чест да те познавам, какъвто си. Никога не съм подозирал, че в теб има такова благородство.“ Взаимното им одобрение беше почти задушаващо.

После светът се успокои. „Имаме задача“ — напомних им аз. Шутът вдигна пръсти от китката ми и остави върху кожата ми три сребристи отпечатъка. Дори въздухът прекалено силно притискаше този белег. За известно време се бях намирал другаде. Сега отново бях в собственото си тяло. Всичко това бе отнело само секунди.

Отново се обърнах към Кетъл. Беше ми трудно да гледам само през своите очи. Все още стисках ръката й.

— Ветрушке? — Промълвих аз. Тя вдигна поглед. Опитах се да я видя такава, каквато беше била някога. Струва ми се, че тя дори не подозираше за тънката нишка на Умението помежду ни. В момента, в който се беше ужасила от докосването на шута до китката ми, аз бях проникнал през защитата й. Вече знаех какво я измъчва. — Угризенията и срама, които носиш, Ветрушке. Не разбираш ли? Ето какво са ти внушили. И през всички тези години ти си трупала отгоре им. Стената е само твое дело. Свали я. Прости си. Излез.

Хванах шута за китката и го притеглих към себе си. Някъде усетих и Нощни очи. Те отново бяха в собствените си умове, но с лекота ги достигах. Привлякох силата и обичта им и ги насочих към мъничката дупчица в стената на Кетъл.

По прорязаните й от бръчки бузи потекоха сълзи.

— Не мога. Това е най-трудното. Не мога. Те ме запечатаха, за да ме накажат. Но това не беше достатъчно. Никога няма да е достатъчно. Никога няма да си простя.

Умението започваше да се процежда от нея, докато тя се пресягаше към мен и се опитваше да ме накара да разбера. Старицата хвана ръката ми с две ръце. Болката й се вля в мен.

— Кой тогава може да ти прости — чух се да питам.

— Чайка. Сестра ми Чайка! — Името се изтръгна от нея и усетих, че години наред е отказвала да мисли за него, камо ли да го произнася. Сестра й, не само нейна другарка от котерията, а нейна сестра. И тя я беше убила в яростта си, когато я бе заварила със Стълб, водача на котерията.

— Да — промълви Кетъл, макар че помежду ни вече нямаше нужда от думи. Бях проникнал през запечатващата я стена. Силният, красив Стълб. Беше се любила с него, с тяло и Умение, единение, различно от всяко друго преживяване. Ала после се бе натъкнала на тях, на двамата с Чайка, заедно, и беше…

— Той не е трябвало да го прави — негодуващо заявих аз. — Вие сте били сестри и членове на собствената му котерия. Как е могъл да ви го причини? Как е могъл?

— Чайка! — Извика Кетъл и за миг я видях. Тя бе зад втора стена. Там бяха двете, Ветрушка и Чайка. Две момиченца, тичащи боси по пясъчен бряг край линията на ледените вълни. Две момиченца като ябълкови семки, радостта на татко, близначки, бързащи да посрещнат малката лодка, която се приближаваше към брега, нямащи търпение да видят какво е хванал днес в мрежите си баща им. Усетих соления вятър, йодния мирис на пихтиестите водорасли. Две момиченца, Чайка и Ветрушка, затворени и скрити зад стена в нея. Но аз ги виждах така, както тя не можеше.