Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Ти просто не ги познаваш като мен. Моля те, ела в лагера с мен.

Кетрикен се раздвижи и си помислих, че ще скочи на земята. Тя обаче седна и се облегна на дракона. Осезателното ми усещане за мъката на дракона и девойката се усилваше от скръбта на кралицата.

— Само исках да легна до него — прошепна тя. — Да го прегърна. И той да ме прегърне. Да ме прегърне, Фиц. Да се почувствам… не в безопасност. Зная, че никой от нас не е в безопасност. Да се почувствам ценена. Обичана. Не очаквах нищо повече. Но той не пожела. Каза, че не можел да ме докосне. Че не смеел да докосва нищо живо, освен своя дракон. Не искал да ме докосва дори с ръкавици.

Краката ми сами ме понесоха нагоре при нея. Хванах я за раменете й я изправих.

— Той щеше да го направи, ако можеше — казах й. — Убеден съм. Щеше да го направи, ако можеше.

Кетрикен вдигна ръце, за да скрие лицето си, и безмълвните й сълзи внезапно се превърнаха в ридания.

— Ти… и твоето Умение. И той. Говориш толкова разбиращо за чувствата му. За любовта му. Но аз… аз нямам… Аз само… Имам нужда да го усетя, Фиц. Да усетя ръцете му да ме прегръщат, да съм близо до него. Да вярвам, че ме обича. Както го обичам аз. След като го провалих в толкова много неща. Как мога да вярвам… когато той отказва дори… — Прегърнах я и притеглих главата й към рамото си. Нощни очи се притисна до двама ни и тихо зави.

— Той те обича — повторих аз. — Обича те. Но съдбата е стоварила това бреме на плещите на двама ви. Трябва да го понесете.

— Жертва — въздъхна Кетрикен. Не знаех дали изрича името на детето си, или говори за собствения си живот. Тя продължи да плаче и аз я прегръщах, галех я по косата и й казвах, че когато всичко свърши, за тях ще има живот и деца, деца, растящи в безопасност от алените кораби и злите амбиции на Славен. След време Кетрикен утихна и аз осъзнах, че е колкото от думите ми, толкова и от Осезанието ми. Чувствата ми към нея се бяха слели с тези на вълка. По-нежно от връзка на Умението, по-топло и естествено, аз я прегръщах в сърцето си и в ръцете си. Нощни очи се притискаше до нея, казваше й, че ще я пази, че неговото месо винаги ще е и нейно, че няма нужда да се бои от нищо, което има зъби, защото ние сме от една глутница и винаги ще останем такива.

Накрая Кетрикен въздъхна, отдръпна се и избърса сълзите от бузите си.

— О, Фиц — простичко и тъжно рече кралицата. И това бе всичко. Стоях неподвижно и усещах студена празнота там, където за кратко бяхме били заедно. Прониза ме внезапна болка от загубата. И потръпнах от страх, осъзнал причината. Девойката върху дракона беше споделила нашата прегръдка, близостта ни бе утешила осезателната й мъка. Сега, когато стояхме на разстояние един от друг, далечният вледеняващ стон на камъка отново се надигна, по-висок и силен. Скочих от подиума, ала залитнах и едва не паднах. Това свързване някак си беше изсмукало част от силата ми. Докато мълчаливо придружавах Кетрикен към лагера, правех всичко възможно, за да скрия страха си.

Стигнах тъкмо навреме, за да поема поста от Кетъл. Двете с Кетрикен отидоха да спят, като обещаха да пратят шута при мен. Вълкът извинително ме погледна и последва кралицата в шатрата. Уверих го, че одобрявам постъпката му. След малко се появи шутът, като с лявата си ръка търкаше очите си, а дясната притискаше към гърдите си. Той седна на един камък срещу мен, докато аз проверявах кои парчета месо трябва да се обърнат. Известно време шутът мълчаливо ме наблюдаваше, после се наведе и с дясната си ръка взе една съчка. Знаех, че трябва да го смъмря, ала също като него изгарях от любопитство. Скоро той хвърли съчката в огъня и каза:

— Четирийсетина години растеж, в зима и лято, буря и пек. А преди това, се е родил като орех от друго дърво. И така нишката продължава назад до безкрайност. Мисля, че няма защо много да се страхувам от естествените неща, а само от онези, които са създадени от човек. Тогава нишките се разплитат. Но предполагам, че ще ми е приятно да докосвам дървета.

— Кетъл каза, че не бивало да докосваш живи неща — напомних му аз като на дете.

— На Кетъл не й се налага да свиква с това. За разлика от мен. Аз сам трябва да установя ограниченията си. Колкото по-скоро открия какво мога и не мога да правя с дясната си ръка, толкова по-добре. — Той дяволито се ухили.

Поклатих глава, но не успях да се сдържа и се засмях.

Той се присъедини към смеха ми.

— О, Фиц — рече шутът след малко. — Нямаш представа колко много означава за мен това, че все още мога да те разсмивам. Щом мога да събудя смеха в теб, значи мога да разсмея и себе си.