Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Отпуснах се на възглавниците. Бяха подгизнали от пот и излъчваха кисел мирис. Знаех, че ако помоля, шутът ще ги смени. Но от това нямаше никаква полза. Просто пак щях да се изпотя. Стиснах с вдървени пръсти завивката и попитах направо:

— Защо си дошъл?

Той взе ръката ми и я погали.

— Господарю, тая внезапна слабост не ми харесва. Май няма полза от всички усилия на целителя. Боя се, че знанията му струват много по-малко, отколкото си въобразява.

— За Бърич ли говориш? — смаях се аз.

— Бърич? Де да беше тук, господарю! Бас държа, че е сто пъти по-добър от тоя Уолъс, дето само гледа да се потиш и толкоз.

— Уолъс? Бърич не е ли тук?

Лицето на шута посърна.

— Не, кралю мой. Както знаеш, той остана в Планините.

— Твой крал — повторих с немощен смях. — Ама че подигравка.

— Не бих си го позволил, господарю — тихо каза шутът. — Никога.

Неговата сърдечност ме объркваше. Това не бе онзи шут, когото познавах, с вечните му двусмислици и гатанки, дръзки закачки и лукаво прикрити оскърбления. Изведнъж се почувствах изтънял и разнищен като старо въже. Но въпреки всичко се опитах да разбера какво става.

— Значи съм в Бъкип?

Той прехапа тревожно устни и бавно кимна.

— Разбира се.

Аз мълчах, потресен от подобно предателство. Някак ме бяха върнали в Бъкип, без да усетя. Против волята ми. А Бърич дори не си бе направил труда да ме придружи.

— Нека да ти предложа малко храна — помоли шутът. — Като хапнеш, винаги ти става по-добре. — Той се изправи. — Донесох я още преди няколко часа. Сложих я на топло край огъня.

Уморено го проследих с поглед. Той клекна до голямата камина и дръпна настрани захлупена тенджерка. Вдигна капака и усетих аромат на говежда яхния. Не бях ял говеждо от месеци. В Планините имаше само птиче, козе и овче месо. Бавно плъзнах очи из стаята. Тежки гоблени, масивни дървени столове, камина от дялани камъни, разкошни завеси около леглото. Познавах това място. Това бе кралската спалня в Бъкип. Защо лежах тук, в постелята на самия крал? Понечих да попитам шута, но някой друг заговори през устните ми:

— Твърде много неща знам, шуте. Вече не мога да ги удържам. Понякога сякаш някой друг сграбчва моята воля и тласка ума ми натам, където не бих искал да го изпращам. Стените ми са пропукани. Всичко нахлува през тях като прилив.

Отворих уста, но не успях да си поема дъх. Първо ме полазиха хладни тръпки, сетне сякаш пропаднах в буен леден поток.

— Прилив — ахнах аз. — Той носи кораби. Алени кораби.

Очите на шута тревожно се разшириха.

— По това време, ваше величество? Не може да бъде. Не и през зимата!

Гърдите ми бяха стегнати като в обръч. Нямах сили да дишам, но все пак задавено проговорих:

— Тази година зимата дойде неусетно. Лютите бури ни пощадиха, но пък и не ни дадоха закрила. Гледай. Гледай там, отвъд водата. Виждаш ли? Те идат. Идат през мъглата.

Вдигнах ръка и посочих. Шутът бързо застана до мен. Приведе се да погледне, но знаех, че не може да види нищо. Ала въпреки това той колебливо опря ръка върху крехкото ми рамо и се взря, сякаш искаше с усилие на волята да преодолее стените и дългите мили, които го деляха от видението ми. Как копнеех да съм също тъй сляп като него. Стиснах дългите бледи пръсти, отпуснати на рамото ми. За момент се вгледах в собствената си съсухрена ръка, в кралския пръстен върху костеливия среден пръст с подпухнали стави. После взорът ми неохотно се вдигна пак към далечното видение.

Ръката ми сочеше тихо пристанище. Притъмнялото градче се разстилаше пред мен като мозайка от къщи и улици. Мъглата се сбираше из низините и плътно покриваше залива. „Времето ще се променя“ — помислих си. Въздухът се раздвижи, охлади засъхващата пот по кожата ми и аз потръпнах. Въпреки нощния мрак и мъглата виждах всичко съвсем ясно. „Чрез Умението е“ — казах си и веднага ме обзеха колебания. Та нали не владеех Умението — във всеки случай не толкова добре, че да мога да го използвам.

Но сега виждах как два кораба изплават от мъглата и навлизат в спящото пристанище. Престанах да мисля какво мога и какво не. Стройни и изящни бяха тия кораби и макар да изглеждаха черни под лунното сияние, знаех, че корпусите им всъщност са алени. Алените пирати от Външните острови. Пронизвайки лекото вълнение като кинжали, корабите напълно излязоха от мъглата и се плъзнаха по защитените води на пристанището както тънкият касапски нож се забива в гърлото на прасе. Греблата се движеха в пълен синхрон, съвършено безшумно върху гнездата, уплътнени с парцали. Корабите дръзко отиваха право към кея, сякаш не носеха пирати, а почтени търговци. Един моряк пъргаво скочи от носа на първия върху кея, стиснал края на дебело въже. Гребците удържаха корпуса настрани, докато бе завързано и кърмовото въже. Всичко ставаше невъзмутимо, спокойно. След малко същото бе повторено и от другия екипаж. Страховитите алени кораби бяха влезли в градчето най-безцеремонно и използваха кея на своите жертви.