Последните думи прозвучаха задавено и аз изведнъж разбрах, че с гнева се опитва да прикрие обичта си към мен. Той направи няколко крачки из стаята, после спря и се загледа в огъня.
— Обсъждахме го надълго и нашироко. Планинските премъдрости на Джоунки крият тайни, каквито не бях чувал. Аз пък й разказах за моите лекарства. Но и двамата решихме, че ще е най-добре да ти дадем време да оздравееш. Не виждаме да те дебне смъртна заплаха. Може би след време тялото ти само ще отхвърли последните остатъци от отровата или ще отстрани вътрешните увреждания.
— Или — тихо добавих аз — може да остана така до края на живота си. Може да имам постоянни увреждания от побоя или отровата. Проклет да е Славен, задето ме риташе така жестоко, докато лежах вързан.
Бърич стоеше като вкаменен. После се свлече на стола в сенките. В гласа му прозвуча отчаяние.
— Да. Възможно е и едното, и другото. Но не виждаш ли, че нямаш друг избор? Бих могъл да ти пусна кръв, за да изцедя отровата от тялото ти. Ала вече няма отрова, тя отдавна е свършила работата си и само ще те изтощя, така че ще оздравееш още по-бавно.
Той пак се загледа в пламъците и вдигна ръка да докосне белега на слепоочието си. Не само аз бях пострадал от измяната на Славен. Самият Бърич още се възстановяваше от удар по черепа, който непременно би пратил в гроба някой не толкова твърдоглав като него. Знаех, че дълги дни е страдал от световъртеж и замъглено зрение. Не помнех да се е оплакал поне веднъж. Стана ми срамно.
— Какво да правя тогава?
Бърич трепна като събуден от дрямка.
— Каквото правиш и сега. Чакай. Храни се. Почивай. Не се претоварвай. А сетне ще видим. Толкова ли е страшно?
— Ами ако не оздравея? Ако остана все така, без да знам кога точно ще налетят гърчовете?
Той не отговори веднага.
— Ще се примириш. Много хора живеят и с по-тежки недъзи. През повечето време се чувстваш добре. Не си сляп. Нито пък парализиран. И умът ти си е на място, поне засега. Престани да се взираш само в лошото. Защо не погледнеш какво не си загубил?
— Какво не съм загубил? Какво? — Гневът ми се надигна като ято подплашени птици. — Безпомощен съм, Бърич. Не мога да се върна такъв в Бъкип. Безполезен съм. Дори по-лошо — сега съм жива мишена. Би си струвало да се върна, ако можех да смажа Славен от бой. Но вместо това ще трябва да сядам с него на масата, да се държа почтително към човека, който искаше да свали Искрен, а за по-весело да убие и мен. Не бих понесъл да ме гледа как треперя от слабост или изведнъж се свличам на пода; не искам да виждам победоносната му усмивка. Той пак ще се опита да ме убие. Знаем го и двамата. Може би е разбрал, че няма сила да се пребори с Искрен, може би ще почита своя по-голям брат и неговата съпруга. Но това едва ли се отнася до мен. Аз ще съм просто поредният начин да нанесе удар по Искрен. А когато дойде, какво ще направя аз? Ще седя край огнището като грохнал старец и няма да мога да направя нищо. Нищо! Цялото ми обучение, всички бойни уроци на Ход, усърдните наставления на писаря Федрен, дори твоите съвети как да се грижа за животните — всичко отива нахалост! Вече не ме бива за нищо. Отново ставам ненужно копеле, Бърич. А веднъж някой ми каза, че кралският копелдак живее само докато може да бъде полезен.
Последните думи изкрещях с всичка сила. Но макар и разтърсван от ярост и отчаяние, не споменах нито дума за Сенч и обучението ми като убиец. То също ставаше безполезно. Цялата ми потайност, всички изтънчени начини за убийство с едно докосване, усърдното смесване на отрови — тия неща вече не бяха по силите на моето изнурено тяло.
Бърич седеше тихо и чакаше да се накрещя. Когато гневът ми отмина и останах да седя задъхан, вкопчил треперещите си ръце една в друга, той спокойно каза:
— Тъй… Значи искаш да кажеш, че ние оставаме тук?
— „Ние“ ли? — сепнах се аз.
— Обрекъл съм живота си на човека, който носи тази обеца. Историята е дълга, някой ден може и да ти я разправя. Лейди Търпение не биваше да ти дава обецата. Мислех си, че принц Рицарин я е отнесъл в гроба. Тя вероятно е смятала, че ти дава някаква безполезна дрънкулка, останала от мъжа й. Но така или иначе, днес е твоя. Където и да отидеш, ще те последвам.
Вдигнах ръка към обецата, която представляваше сребърен филигран с малък син камък. Понечих да я сваля.
— Не го прави — каза Бърич.
Думите прозвучаха плътно и глухо, като едва доловимо кучешко ръмжене. Но в гласа му имаше едновременно заповед и заплаха. Отпуснах ръка. Този път не посмях да разпитвам. Беше ми някак странно, че човекът, който преди години ме бе взел под закрила, сега полага бъдещето си в мои ръце. И все пак ето че седеше край огъня и чакаше да чуе какво ще реша. Някога той ми приличаше на суров великан, мрачен и заплашителен, ала в същото време верен защитник. Днес може би за пръв път го виждах като обикновен човек. Двамата си приличахме по черната коса и тъмните очи, характерни за хора с островитянска кръв. Но вместо черни, неговите очи бяха кафяви, а вятърът зачервяваше скулите му над къдравата брада, подсказваща, че в рода му е имало и по-светлокожи предци. В студените дни накуцваше — спомен за онзи отдавнашен лов, когато бе спасил Искрен от разярен глиган. Всъщност не беше толкова едър, колкото ми се струваше някога. Ако продължавах да раста, след година сигурно щях да съм по-висок от него. Не беше и прекомерно мускулест, но в снагата му се усещаше стегнатост, издаваща както телесна, така и духовна пъргавина. Не с ръст бе внушавал страх и почит в Бъкип, а с упорството и буйния си нрав. Когато бях съвсем малък, веднъж го попитах дали някога е губил схватка. Той току-що бе обяздил един буен млад жребец и го успокояваше. Щом чу въпроса, Бърич се усмихна широко, разкривайки два реда зъби, бели като на вълк. Капчици пот се стичаха от челото и бузите към брадата му.
Читать дальше