Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Да бе, малко. Може и да опитам. Ще те уведомя.

— Или можеш да преместиш Копривка от старата си стая долу и да използваш нея.

Поклатих глава.

— Все още се надявам, че може да дойде време, когато ще поиска да използва прохода и да идва вечер да побъбрим.

— Но засега без особен напредък.

— Боя се, че си прав.

— Твърдоглава е като теб. И внимавай, ако я видиш да стои до камината с нож за плодове.

Погледнах към ножа, който все още си стърчеше дълбоко забит в гредата. Беше стар израз на момчешкия ми гняв.

— Няма да го забравя.

— Не забравяй също, че ми прости. След време.

Опитах се да пратя мехлема по Ридъл с торба ментови бонбони, ароматен чай и малък куклен елен.

— Няма да стане — рече той. — Поне да са повече, за да има за всичките.

Така и направих. Ридъл с невинен вид предложи да добавя и свирки, но възразих, че се опитвам да ги спечеля, а не да провокирам Моли да ме убие. Той се ухили, кимна и препусна. Забави се с два дни заради разразилата се виелица.

Върна се с писма, едно за мен и едно за Копривка. Каза ми, че се е хранил със семейството и нощувал в конюшнята след няколко игри на камъни със Стабилен.

— Говорих добре за теб, когато Рицарин започна да ме разпитва. Казах, че по нощите работиш със свитъците и си на път да се превърнеш в писар, ако не внимаваш. И тогава Пламен попита: „Значи е дебел?“ Явно техният писар е доста охранен. Отговорих не, тъкмо обратното. Казах, че в последно време ми се струваш отслабнал и унил. И че прекарваш сам повече време, отколкото е здравословно за един мъж.

Наклоних глава настрани.

— По-голям нещастник не успя ли да ме изкараш?

Той имитира накланянето.

— Че да не би да съм излъгал?

Писмото бе от Рицарин, който ми благодареше за мехлема и рецептата.

Не зная какво е писала Моли на Копривка. На следващата сутрин тя се задържа след урока. Предан я попита дали ще тръгва, защото с Елиания, Любезен и Сидел смятали да пояздят. Тя му каза да тръгват, бързо щяла да ги настигне, тъй като не й се налагало да си конти прическата цяла вечност.

Обърна се и видя, че се усмихвам.

— Говоря му официално, когато сме сред хора. Само тук си позволявам такова отношение.

— На него му харесва. Беше страшно радостен, когато откри, че има братовчедка. Каза, че било хубаво да познава момиче, което говори открито с него.

Тя замръзна и съжалих за думите си — помислих си, че няма да каже онова, което се канеше. Но Копривка ме погледна в очите, вирна брадичка и опря юмруци на кръста си.

— Така значи. А аз мога ли да говоря открито с теб?

Не бях сигурен.

— Може да пробваш.

— Майка ми пише, че е добре и че децата много се радват на посещенията на Ридъл. Чуди се дали не се страхуваш от братята ми, че не отиваш сам.

Отпуснах се в стола и забих поглед в масата.

— По-скоро се страхувам от нея. Навремето беше доста темпераментна.

— Хм. Доколкото знам, навремето си бил майстор в разгарянето на този темперамент.

— Права си. Е, мислиш ли, че няма да има нищо против да я посетя?

Копривка мълча дълго време, след което попита:

— И от моя темперамент ли те е страх?

— Малко — признах. — Защо питаш?

Тя отиде до прозореца на Искрен и се загледа в морето, както правеше той навремето. В тази поза приличаше не по-малко от мен на Пророк. Прокара разсеяно пръсти през косата си. Определено можеше да обръща малко повече внимание на „контенето“. Късата й коса стърчеше като козината на настръхнала котка.

— Отначало си мислех, че ще станем приятели. После открих, че си ми баща. От този момент дори не си се опитвал да говориш с мен.

— Мислех, че ти не искаш да говориш с мен.

— Може пък да съм искала да видя колко се опитваш. — Обърна се и ме погледна обвинително. — А ти изобщо не се опита.

Замълчах. Тя тръгна към вратата.

Станах.

— Знаеш ли, Копривке, бях отгледан от мъж сред мъже. Понякога си мисля, че това е най-големият недостатък за един мъж, когато стане дума за отношенията му с жени.

Тя спря и ме погледна. Заговорих от цялото си сърце.

— Не зная какво да направя. Искам поне да ме познаваш като човек. Бърич бе твоят баща, при това добър баща. Може би е твърде късно за мен да имам място в живота ти. Нито пък бих могъл да намеря място в живота на майка ти. Все още я обичам толкова, колкото когато се разделихме. Тогава си мислех, че след като приключа с всичките си задачи, ще я открия и някак ще бъдем щастливи заедно. И ето ни сега, шестнайсет години по-късно, а аз още не съм успял да намеря пътя до нея.