Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Разправяха, че ако двама души излязат на двубой там, боговете ще се погрижат справедливостта да възтържествува. Че ще спечели онзи, на чиято страна е истината. Странно самотно място, без никакви храсти и увивни растения. Никой и нищо не можеше да се скрие там. — Но защо тъкмо нататък?

Той красноречиво вдигна рамене.

— Знаех, че няма да успея да стигна далеч. Ако ме хванеха и ме върнеха в Бъкип, кредиторите ми несъмнено не само щяха да ми отнемат всички вещи, но и щяха да ме накарат да изработя дълга си. Така с мисията ми в този свят щеше да е свършено. Затова реших да се уповавам на съдбата и да проверя една идея, която бях формулирал преди много време. Камъните свидетели са портали, Фиц, също както Стълбовете на Умението, които използва ти, когато спешно се налагаше да избягаш. Разбира се, с това изключение, че някъде далеч в миналото някой е заличил руните им. А може и да са толкова стари, че да са изчезнали от влиянието на стихиите. Или пък някой Умел от миналото е решил да ги направи неизползваеми. Във всеки случай руните, показващи накъде водят, ги няма, на местата им има само едва различими следи. Докато тичах натам с тежката си раница, си помислих за онова, което ми бе разказал за преживелиците си на Брега на съкровищата с принц Предан. Знаех, че мога да избера неправилната страна на камъка и да се окажа някъде дълбоко под леденостудена вода.

Надигнах се, смразен от ужас.

— Шуте, много по-лошо е! Ами ако камъкът е паднал и се озовеш под него? Или ако избереш място, на което камъкът е разбит или…

— Мислех си за това, докато тичах. Но нямах време да избирам, нямах време дори да се чудя дали в пръстите ми е останало достатъчно Умение, за да задейства камъка. Знаех единствено, че трябва, трябва, трябва да мина през портала.

Замълча. Бях се навел напрегнато към него. Минаването през портал на Умението винаги ми е било трудно. Знаехме съвсем малко за тях — само това, че някои от изправените камъни от паметна скала и с руни по тях могат да служат като проход към далечни места. Бях ги използвал не повече от десетина пъти, като всеки път го правех с ужас. Някои от по-неопитните Умели на Славен бяха изгубили ума си, когато бяха принудени да използват порталите. Преминаването през един от тях бе объркало спомените на Предан за случилото се на Брега на съкровищата и бе оставило и двама ни без сили.

Шутът ми се усмихна сладко.

— Не ме гледай така. Виждаш, че съм оцелял.

— Но на каква цена? — попитах. Знаех, че трябва да има цена.

— Изтощение. Озовах се някъде, нямам представа къде точно. Разрушен град, неподвижен и мъртъв също като камъка, от който е бил издигнат. Край него течеше река. Това е, което мога да ти кажа. Заспах и не знам колко време съм спал. Когато се събудих, беше утро. И над мен се издигаше Стълбът на Умението. Беше абсолютно чист, без никакъв мъх и лишеи, всяка руна изпъкваше толкова ясно, сякаш е била нанесена вчера. Дълго време ги изучавах, уплашен и обхванат от ужас, но в същото време съзнавах, че те са ми единствената надежда. Накрая ограничих избора си до две руни, една от които може би бе онази, която търсех. И влязох в стълба.

— Не! — изстенах.

— Точно така се почувствах и аз. Когато излязох, се чувствах като пребит. Но се намирах на правилното място.

С видимо задоволство ме накара да задам въпроса си.

— Къде?

— Помниш ли кръглия площад, който приличаше на древен пазар? Онзи, дето гората се мъчеше да погълне? Бях се качил върху каменния стълб там и за момент, сякаш насън, носех Петльовата корона. Видя ме. Помниш го.

Кимнах бавно.

— Беше по пътя към Каменната градина. Където спяха каменните дракони, преди да ги събудим и да ги пратим да се сражават с Алените кораби. И където спят пак, с Искрен.

— Именно. Отново слязох по онази горска пътека и го видях. Но не той бе онзи, когото търсех. Намерих и Момичето. Спеше, обгърнало шията на дракона си, точно както ми беше казал. И я събудих и я накарах да разбере, че трябва да дойда тук, и седнах зад нея и тя долетя тук с мен. И ме остави. Тъй че виждаш, приятелю, не съм те излъгал. Долетях.

Изправих се. Желанието ми за сън внезапно се бе изпарило. Стотици въпроси се трупаха в главата ми, но зададох най-важния.

— Как успя да я събудиш? За това е нужно Осезание, Умение и кръв. Много добре го знам!

— Така беше. И така е. Умението го имам на върховете на пръстите си, а кръв лесно се намира. — Потърка китката си. — Нямах и все още нямам Осезание. Но сигурно си спомняш, че с цялата си глупост вложих част от себе си в Момичето, когато се опитвах да завърша извайването й и да я събудя.