Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

На лицето й се изписа нещо близко до жалост.

— Наистина вярваш в това, нали? Че Сенч би могъл да те убие. Че аз бих могла да му помогна, като отвлека момчето.

— Познавам Сенч.

— И той теб. — Думите й прозвучаха почти като обвинение. — Веднъж ми каза, че си неспособен да се довериш напълно на когото и да било. Че желанието да се довериш и страхът от това винаги раздвояват душата ти. Не. Мисля, че старецът просто искаше да се видите насаме, за да може да поговори с теб откровено. Да види с очите си как я караш след всички тези години мълчание.

Владееше майсторството на менестрелите с думите и тона. Направи така, че това, че съм напуснал Бъкип, да изглежда едновременно грубо и жестоко спрямо приятелите ми. Всъщност за мен това беше въпрос на оцеляване.

— За какво си говори Сенч с теб? — попита, много небрежно.

Срещнах погледа й, без да извърна очи.

— Мисля, че знаеш — отвърнах. Не че бях сигурен.

Изражението й се промени и забелязах, че умът й работи трескаво. Така. Сенч не й беше доверил целта си. Но тя беше умна, схватлива и разполагаше с повечето късове. Изчаках само да ги сглоби.

— Старата кръв — промълви тя. — Заплахите на Петнистите.

Имал съм много случаи в живота си, когато съм се стъписвал и се е налагало да го прикрия. Мисля, че този беше най-трудният. Тя следеше внимателно изражението ми.

— Това е беда, която къкри от дълго време и изглежда, скоро ще кипне — продължи. — На Пролетния панаир, в Нощта на менестрелите, когато всички се състезават пред своя монарх, един менестрел изпя старата песен за Петнистия принц. Помниш ли я?

Помнех я. Разказва за една принцеса, отвлечена от владелец на Осезанието под облика на петнист жребец. След като останали сами, той възвърнал мъжкия си облик и я съблазнил. Тя родила извънбрачен син, целия на тъмни и светли петна като баща му. С помощта на зло коварство синът се домогнал до трона и властвал жестоко, с подкрепата на своите кохорти Осезаващи. Цялото кралство страдало, докато, според песента, неговият братовчед, от чистата кръв на Пророците, не привлякъл за своята кауза синовете на шестима благородници. По време на лятното слънцестоене, когато слънцето застива по обед и силите на Петнистия принц са най-изтощени, те го нападнали и го убили. Обесили го, след това насекли тялото му на късове и изгорили късовете над вода, за да бъде отмит духът му далече и да не може да намери убежище в тялото на някой звяр. Начинът на справяне с Петнистия принц, описан в песента, се бе превърнал в традиционния метод да премахват окончателно надарените с Осезание. Славен се беше разочаровал ужасно от това, че не можа да се справи така с мен.

— Не е любимата ми песен — отвърнах хладно.

— Естествено. Слек обаче я изпя добре и си спечели много аплодисменти, повече, отколкото заслужава гласът му. Това негово тремоло в края на фразите… За някои звучи много мило, но всъщност издава лошо владеене на гласа… — Изведнъж осъзна, че се отклонява от темата. — В последно време омразата срещу Осезаващите се засилва! И надарените с Осезание са все по-неспокойни, разправят се невероятни неща. В едно село обесили и изгорили мъж с Осезание и след четири дни всички овце измрели. Просто нападали из полята. Селяните решили, че е семейно отмъщение. Но когато отишли да отмъстят на близките му, се оказало, че отдавна са си отишли. На вратата на къщата им имало закован лист, пишело само: „Заслужихте си го“. Има и други произшествия.

Погледнах я.

— Хеп ми каза същото.

Тя кимна отсечено, стана и се отдръпна от масата. Менестрел до мозъка на костите: имаше да разказва история и й трябваше сцена.

— Добре. След като Слек изпя „Петнистия принц“, излезе друг певец. Беше много млад и може би затова постъпи толкова глупаво. Свали шапката си пред кралица Кетрикен и след това заяви, че ще продължи „Петнистия принц“ с друга песен, от по-нова реколта. Когато каза, че я чул за първи път в едно селце с владелци на Осезанието, през тълпата се разнесе ропот. Всички бяха чували слухове за такива места, но не бяха чували някой да заяви, че е бил в някое от тях. След като мърморенето затихна, той подхвана песен, която не бях чувала. Мелодията беше позната, но думите бяха нови и груби като гласа му. — Тя кривна глава и ме изгледа преценяващо. — Песента беше за едно копеле на Рицарин. Засягаше всичко, което бил направил, преди да се разкрие, че е заразен с Осезанието. Дори открадна една-две фрази от моята „Кулата на острова на Еленовия рог“, можеш ли да си представиш такова нахалство! Песента продължи с това как този „Син на Пророк, със Стара кръв благословен, от царска кръв необуздана най-добрият“ не умрял в тъмниците на Претендента. Според тази песен Копелдака останал жив и верен на бащината си фамилия. Менестрелът изпя, че когато крал Искрен се отправил да потърси Праотците, Копелдака се вдигнал от гроба си, за да се притече на помощ на своя законен крал. Изпя и трогателна сцена как Копелдака призовал Искрен да се върне през портите на смъртта и да му покаже градина с каменни дракони, които могат да бъдат събудени за каузата на Шестте херцогства. В това поне имаше зрънце истина. Сепнах се и заслушах удивена. — Замълча, изчака да проговоря, но аз нямах думи. Тя сви рамене и отбеляза кисело: — Ако искаше да се направи песен за онова време, можеше първо да се сетиш за мен. Бях там, знаеш. Всъщност точно затова бях там. И съм много по-добра от онова момче. — Гласът й трепереше от ревност и гняв.