Робин Хобб - Сага за живите кораби - трилогия

В близост до бараката с инструменти момчето бе споходено от неочаквана и смущаваща увереност, че двамата са се отправили именно натам и че му предстои да прекара остатъка от деня сред градината. Във всеки един друг момент Уинтроу би приветствал подобна перспектива, само че след продължителен транс престоят на открито се превръщаше в особено неприятен.

Колебливостта на стъпките му не убягна на Берандол.

— Не се поддавай на тревогите, Уинтроу — тихо го укори свещеникът. — Когато изпитваш притеснение за онова, което би могло да се случи, ти пропускаш възможността да се насладиш на настоящия момент. Онзи, който се тревожи за идното, губи настоящето и отравя следващото с предмисъл. — Берандоловият глас придоби острота. — Ти прекалено често се отдаваш на подобни мисли. Ако ти бъде отказана жреческа степен, то най-вероятно ще бъде заради това.

Момчето хвърли сепнат поглед към свещеника. За момент отчаяние изникна върху невръстното лице. Тогава то откри уловката. И се усмихна широко. Берандол се присъедини към мимиката му, когато момчето каза:

— Но ако се притеснявам за евентуалното си отхвърляне, сам ще съм го предизвикал.

Берандол одобрително го сръчка с лакът.

— Именно. Колко бързо се учиш… Аз бях много по-голям, почти на двадесет, когато най-сетне се научих да съчетавам това Противоречие с живота си.

Уинтроу срамежливо сви рамене.

— Снощи размишлявах над това, преди да заспя. Човек трябва да се подготвя за бъдещето и да очаква бъдещето, без да се бои от бъдещето. Двадесет и седмото Противоречие на Са.

— Едва на тринадесет да достигнеш до двадесет и седмото Противоречие…

— Защо, вие до кое сте достигнали в момента? — простодушно попита момчето.

— Тридесет и третото. Вече две години не успявам да го разреша.

Дребният юноша отново повдигна рамене:

— Аз още не съм стигнал до него.

Двамата навлязоха в сянката на ябълковите дървета, под листа, натежали от горещината на деня. Зрели плодове придърпваха клонките към земята. В отсрещния край на овощната градина послушници обхождаха дърветата и ги поливаха с кофи изворна вода.

— Жрецът не бива да съди, освен ако не е способен да съди с преценката на Са; абсолютно справедливо и с пълна милост. — Берандол поклати глава. — Признавам, че не виждам как подобно нещо е възможно.

В погледа на момчето вече личеше размисъл; челото оставаше леко сбърчено.

— Докато смяташ, че е невъзможно, сам си забраняваш разбирането. — Гласът му звучеше занесено. — Освен ако целта не е да открием точно това — че жреците нямат право да съдят, защото не притежават абсолютна милост и абсолютна справедливост. Може би от нас се иска единствено да прощаваме и утешаваме.

Берандол поклати глава.

— Само за няколко мига ти достигна до мисълта, отнела ми шест месеца. Но има и друго. Край себе си виждам мнозина свещеници, които си позволяват да отсъждат. Бродещите представители на нашия орден се занимават почти изцяло с това: да разрешават неразбирателствата сред народа. В такъв случай те трябва по някакъв начин да са разрешили Тридесет и третото Противоречие.

Момчето го погледна любопитно, понечи да каже нещо, изчерви се и замълча.

Берандол се загледа в повереника си.

— Говори, каквото и да искаше да кажеш. Няма да те укоря.

— Проблемът е, че аз се канех да укоря вас — призна Уинтроу. С просияло лице той додаде: — Но се усетих и спрях.

— И какво щеше да ми кажеш? — настояваше свещеникът. Когато момчето поклати глава, наставникът му се засмя. — Нима мислиш, че ще се наскърбя, след като изрично съм те помолил да споделиш мисълта си? Хайде, слушам те.

— Щях да ви кажа, че трябва да построявате поведението си според наставленията на Са, а не според делата на останалите. — Момчето говореше прямо, но още към края на думите си сведе очи. — Зная, че не е моя работа да ви напомням това.

Берандол изглеждаше прекалено замислен, за да се наскърбява.

— Но ако аз следвам само наставленията, а в сърцето си виждам, че за човека е невъзможно да отрежда като Са, с абсолютна справедливост и пълна милост, принуден съм да заключа… — Той говореше все по-бавно, заради неохотата да изрази достигнатата мисъл. — Трябва да заключа, че или Бродещите притежават много по-развита духовност от мен, или че те имат точно толкова право да отсъждат, колкото и аз. — Погледът му се зарея сред ябълковите дървета. — Възможно ли е цял клон от ордена ни да съществува сред неправда? Не е ли възмутително дори да си помислям подобно нещо?