Терри Гудкайнд - Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

— Нямам представа, обвинителю. Въпросният ден той ме изпрати навън със задача. Когато се върнах, беше мъртъв.

— Нима… — провлече Лотаин, като докосна брадичката си, а погледът му се отнесе в мисли. — Да не би да се опитвате да ми кажете, че според вас той не е искал да сте в Кулата, за да не видите ужасяващите последствия от падането върху скалите от такава височина?

Магда преглътна. В главата й непрекъснато се въртеше тази сцена. Преди тя да се завърне в Кулата, хората вече се бяха погрижили тялото на Първия магьосник да бъде откарано в запечатан ковчег.

Онази сутрин, броени часове след като Магда узна за смъртта на съпруга си, резбованият кленов ковчег с тленните му останки бе положен на погребална клада на вала извън анклава на Първия магьосник. Ковчегът беше затворен и Магда не можа да зърне лицето му за последен път. Не помоли да го отворят. Знаеше защо са запечатали ковчега.

Кладата горя почти цял ден, докато хиляди хора тържествено стояха и наблюдаваха притихнали как пламъците поглъщат любимия им водач, който за мнозина от тях бе и последна надежда.

Вместо да отговори на пошлия въпрос, Магда смени темата.

— Мога ли да попитам по каква работа сте тук, обвинителю Лотаин?

— Ако не възразявате, лейди Сеарус, въпросите ще задавам аз.

Тонът му беше толкова остър, че тя се сепна.

Видял изписаното на лицето й удивление, той й се усмихна искрено и за кратко.

— Не исках да смущавам траура ви, но нали разбирате, сега, когато войната се е превърнала в заплаха за самото ни съществуване, има някои въпроси от изключително значение за всички нас и се опасявам, че съм принуден да ви ги задам. Това имах предвид.

Магда не беше в настроение да отговаря на въпроси. Вълнуваше я собствен изключително важен въпрос. Но познаваше този мъж достатъчно добре, за да е наясно, че той няма да я остави да си върши работата, преди да е приключил със своята.

Значи не й оставаше друг избор, освен да отговори на въпросите му.

МАГДА ПРИГЛАДИ РОКЛЯТА СИ отпред, докато обмисляше какво да му отговори.

— И кои по-точно въпроси от изключително значение имате предвид?

Лотаин рязко вдигна пръст към кепенците.

— Като начало почервеняването на луната. — Той се отдалечи няколко крачки, после се обърна и я погледна. — След като не успях да проникна в Храма на ветровете, други, чиито сили би трябвало да са доста по-подходящи от моите за това конкретно начинание, също предприеха пътуването. Никой от тях не се завърна.

Магда не разбираше накъде бие той.

— Бяха все добри мъже, талантливи, ценни мъже. Загубата е огромна.

Лотаин бавно се върна при Магда. Черните му очи се плъзнаха по предметите на масата, както лешояд оглежда кости за остатъци месо. Той повдигна един тефтер, за да види какво е написано на гръбчето му, после отново се обърна към Магда.

— Вашият съпруг избра тези мъже.

— Бяха доброволци.

Той се усмихна вежливо.

— Разбира се. Исках да кажа, че съпругът ви избра измежду група доброволци мъжете, които трябваше да отидат до Храма и в крайна сметка да посрещнат смъртта си.

— Съпругът ми беше Първият магьосник. — Челото й се напрегна. — Според вас кой друг би могъл да избере хора за толкова опасна мисия? Съветът? Вие?

— Не, не, разбира се, че не. — Той махна с ръка, сякаш да се защити. — Със сигурност е било отговорност на Първия магьосник Баракус да избере мъжете, които да отидат.

— Тогава какво намеквате?

Той й се усмихна снизходително. Усмихваха се устните му, но не и очите.

— Мисълта ми е — каза накрая Лотаин, — че той избра мъже, които се провалиха.

Магда го зашлеви през лицето с всичка сила. Шестимата членове на Съвета си поеха рязко дъх и отстъпиха назад. Вероятно ръката я заболя повече, отколкото него лицето, но не я интересуваше. Звукът от плесницата увисна във въздуха за миг, преди да утихне.

Лотаин отвърна на шамара с вежливо кимване с глава.

— Моля, приемете извинението ми, ако думите ми са прозвучали като обвинение.

— А какво бяха, ако не обвинение?

— Просто се опитвам да разбера истината.

— Истината ли? Истината е — просъска тя, — че докато ти беше в Подземния свят и се опитваше да проникнеш в Храма на ветровете, луната ставаше все по-червена с всяка изминала нощ — почервеняваше като предупреждение, най-сериозното възможно предупреждение, което би могъл да отправи Храмът, за надвиснала страшна беда.

Той я прекъсна, като махна с ръка.