Терри Гудкайнд: Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Магда за пореден път повдигна дългата си кестенява коса и я прехвърли отпред през рамото, а след това се обърна към седмината, които прекосяваха стаята. Шестима от тях разпозна като членове на Съвета. Лицата на всички бяха застинали в каменни изражения. Предполагаше, че така се опитват да прикрият поне донякъде срама, който вероятно изпитваха заради това, което идваха да сторят.

Тя, разбира се, ги очакваше, но не и толкова скоро. Надяваше се да я съжалят и да й дадат малко повече време.

Седмият беше със засенчено от качулката на свободна кафява роба лице. Докато мъжете се приближаваха към слабата светлина, която се процеждаше през затворените кепенци, непознатият дръпна качулката си назад и тя се отпусна на заоблените му рамене.

Черните му очи се впиха в Магда, мъжът я фиксира, без да отмества поглед — както лешояд дебне страдащо животно. Случваше се мъжете да я зяпат, но никога по този начин.

Имаше къс, широк и набит врат. На темето му стърчеше късо остригана, гъста и четинеста коса. Долната половина от лицето му беше потъмнена от набола брада. Линията на косата отпред разкриваше високо чело, което правеше черепът му да изглежда още по-внушителен. Повечето ивици и бръчки, обсипващи лицето му, се събираха към носа, при което той изглеждаше някак спаружен. Всичките тези грубовати черти бяха скупчени тъй нагъсто и изглеждаха тъй неумолими, че сякаш всяка частица от съществото на мъжа бе твърда като непоклатимата му репутация.

Не че беше грозен, ни най-малко, просто имаше необикновен вид. Това поразително лице по някакъв начин му придаваше силен, властен вид.

Без никакво съмнение пред нея стоеше самият главен обвинител, Лотаин — човек, чиято власт стигаше надалеч, а репутацията му бе напълно заслужена. Няма начин да забравиш изсечените му черти, подчертани допълнително от пронизителните черни очи. Магда не можеше да си обясни какво прави човек като него сред представители на Съвета, защо се е заел с тази толкова маловажна, мизерна задачка. Изглеждаше под достойнството му.

Мрачното изражение на Лотаин, ведно с бръчките, които пристягаха съсухреното му лице, не издаваше ни капка жал — за разлика от лицата на останалите шестима. Такъв като него едва ли би могъл да изпитва неудобство, рече си Магда, още по-малко срам, а жалост пък — изключено. Скованите черти на лицето му бяха доказателство, че Лотаин си върши работата с безпощадна решителност.

Преди няма и месец дойдоха шокиращите обвинения от страна на Лотаин, който изобличаваше целия персонал, работил в Храма — хората, които по заръка на Централния съвет събираха опасни магически предмети в Храма на ветровете, след което ги изпращаха на сигурно място в Подземния свят, където да останат на съхранение до края на войната. Процесът се превърна в сензация. Лотаин разкри, че мъжете са си позволили волности в мисията си и не само са прибрали повече предмети, отколкото е трябвало, ами са направили така, че те да не могат да бъдат върнати.

В своя защита някои от тях заявиха, че вярват в опитите на Стария свят да избави човечеството от тиранията на магията.

Процесът доказа за пореден път, че Лотаин има убийствена репутация, остра като брадвите, с които бяха обезглавени стотиците обвинени магьосници, обслужвали Храма.

В дързък опит да поправи стореното от предателите, самият Лотаин на своя глава премина отвъд воала в Подземния свят, в Храма на ветровете. Това пътуване изпълни всички със страх за обвинителя. Бояха се, че може да изгубят човек с неговите способности и сила.

За всеобщо облекчение Лотаин се завърна жив, макар и разтърсен от преживяното. Неприятното обаче беше, че пораженията от делата на магьосниците в Храма се оказаха по-сериозни дори от неговите предположения, така че той не беше открил начин да влезе и се върна, без да успее да възстанови щетите, причинени от обвинения от него екип.

Лотаин пристъпи към Магда и вдига ръка в твърде театрален жест, съответстващ на официалния характер на неговото обръщение.

— Лейди Сеарус, приемете най-искрените ми съболезнования по повод ненавременната смърт на вашия съпруг.

Един от членовете на Съвета излезе напред.

— Беше велик човек.

Лотаин само го изгледа косо и онзи тутакси се върна при останалите.

— Благодаря ви, обвинителю Лотаин. — Тя погледна онзи, който беше проговорил. — Съпругът ми наистина беше велик човек.

Лотаин повдигна тъмната си вежда.

— Някакво предположение защо един толкова велик човек, обичан от своя народ и от очарователната си млада съпруга, би се хвърлил от Кулата, политайки в пропастта от няколко хиляди метра височина, за да намери смъртта си върху скалите долу?