Дэвид Геммел - Гибелта на царете

Хектор пое дълбоко въздух и отново се загледа в града.

— А маршрута? — попита той.

— Всички ще минете през долния град, а после през Скейската порта и нагоре до двореца, където Приам ще ви посрещне и ще раздаде награди на героите, които си определил. После ще има благодарствено пиршество на Площада на Хермес. Там татко се надява да изнесеш реч. Предлага да разкажеш на събралите се за победата в Карпеа, тъй като е най-скорошна.

— Дарданос е най-скорошен — изтъкна Хектор.

— Да, така е, ала смъртта на Халисия прави историята твърде тъжна.

— Разбира се — каза принцът. — Не можем да допуснем неща като кръв и смърт да развалят една хубава история за война…

Ковачът Калкеус седеше в осветения от факли мегарон на Дарданос и разтриваше вкочанените пръсти на лявата си ръка. След малко изтръпването премина и върховете на пръстите започнаха да боцкат. След това започна треперенето. Той изгледа парализирания крайник, опитвайки се да го укроти с волята си. Вместо това гърчът се засили. Сякаш невидими пръсти бяха стиснали китката му и я тресяха. Изнервен, Калкеус стисна дланта си в юмрук и скръсти ръце, за да не види никой треперенето.

Не че имаше кой да види. Египтянинът Гершом му каза да чака Хеликаон в това празно и студено място. Калкеус огледа мегарона. По мозайката на пода имаше кръв. Петната бяха засъхнали, но на други места, по чергите и по-дълбоките пукнатини в плочите, кръвта бе все още лепкава. До една стена се виждаше счупен меч.

Калкеус прекоси залата и вдигна оръжието. Беше се пречупил през средата на острието. Той прокара дебелите си пръсти по метала. Зле направено и с твърде много калай, реши накрая. Медта беше мек метал, а с добавянето на калай се получаваше по-твърдият и по-полезен бронз. Но това острие бе станало прекалено твърдо, а следователно и чупливо, затова и се бе прекършило при удара.

Калкеус се върна до дивана и седна отново. Ръката му вече не трепереше и това беше благословия. Ала парализата щеше да се върне. Това беше проклятието на ковачите. Никой не знаеше какво го причинява, но винаги започваше с върховете на пръстите на ръцете, а после и с тези на краката. Скоро той щеше да куца и да ходи c помощта на пръчка. Дори за бога на ковачите Хефест се мълвеше, че е сакат. Старият Карпитос, при когото се бе обучавал в Милет, накрая даже ослепя. Кълнеше се, че топящата се мед отравя въздуха. Калкеус нямаше как да провери тази теория, но й вярваше достатъчно, за да строи ковачниците си на открито, така че отровите да се разреждат в свежия въздух.

Не можеш да се оплакваш, каза си той. Вече си на петдесет и едва сега започна да трепериш. При Карпитос всичко бе започнало още двадесетина години преди да изгуби зрението си.

Времето течеше и ковачът, който никога не се бе славил с търпение, започна да се изнервя още повече. Стана от дивана и излезе, за да се наслади на нощния въздух.

От центъра на крепостта, където бе върлувал пожарът в кухните, се издигаше черен пушек. Въпреки очевидното си желание за разруха, врагът се бе справил ужасно нескопосано, помисли си Калкеус. Много от запалените сгради бяха пострадали само повърхностно. А и не бяха обърнали никакво внимание на поддържащите греди на моста при Безумието на Парнио. Вместо това бяха удряли по дъските на самия мост с брадви и мечове, за да ги отслабят, след което ги бяха залели с масло, за да ги подпалят. Идиотите не бяха осъзнали, че именно подпорните греди, забити дълбоко в скалата и от двете страни, осигуряваха сила на цялата конструкция. Онзи, който я бе изградил, трябваше да е бил майстор в занаята си. И след като подпорите бяха напълно непокътнати и незасегнати от огъня, мостът можеше да се възстанови само за няколко дни.

Калкеус погледна надясно. Под лунната светлина видя трима мъже, които теглеха широка количка, натоварена с телата на няколко жени и деца. Едното й колело се удари в камък и тя подскочи. Една от мъртвите жени се изплъзна настрани. Движението накара разкъсаната й туника да се надигне и да разкрие задника й. Тримата мъже веднага спряха количката и един от тях побърза да прикрие голотата й.

Колко странно, помисли ковачът. Сякаш това я интересуваше.

Той се върна обратно в мегарона. Сега неколцина слуги слагаха нови факли в скобите в стените. Калкеус извика един от тях:

— Ей ти! Донеси ми малко хляб и вино.

— А ти какъв си? — попита мъжът със свадлив тон.

— Гладен и жаден — отвърна Калкеус.

— Гост на царя ли си?

— Да. Аз съм Калкеус.