Лиза Смит - Полунощ

— Да, скъпа Мередит. Част от това се дължи на малкия подарък, който Сейдж ми остави. Друга — на собствената ми воля да се върна към дните, когато бях в разцвета на силите си. Вярвам, че това ще е последната ми битка, така че нямам нищо против да използвам цялата си останала енергия в нея. Фелс Чърч трябва да бъде спасен.

— Но… госпожо Флауърс… хората тук — ами, те невинаги са били — много мили… — заекна Мат и млъкна.

— Хората тук са като навсякъде — каза госпожа Флауърс спокойно. — Отнасяй се към тях така, както искаш и те да се отнасят към теб, и всичко ще е наред. Чак след като се превърнах в огорчена, самотна стара жена, вечно негодуваща срещу факта, че се наложи да превърна дома си в пансион, за да свързвам двата края, хората започнаха да се отнасят към мен — ами… като към смахната старица.

— О, госпожо Флауърс — а ние ви бяхме в такава тежест! — думите изскочиха сами от устата на Мередит.

— Вие бяхте моето спасение, дете. Скъпият Стефан сложи началото, но сами разбирате, че не можеше да ми обясни всичките си малки различия и аз се изпълних с подозрения към него. Но той винаги се държеше приветливо и почтително. Елена беше като слънчев лъч, а Бони бе самият смях. Накрая, когато свалих тесногръдите си бариери, и вие, младите, ми отвърнахте със същото. Няма да кажа повече за тук присъстващите, за да не ви засрамвам, но вие ми сторихте огромно добро.

Мат пропусна още един знак „стоп“ и се прокашля. Сетне завъртя несигурно волана и отново се прокашля.

Мередит реши да вземе нещата в свои ръце.

— Мисля, че двамата с Мат искаме да кажем, че… ами, вие се превърнахте в много специален и важен човек за нас и не искаме да пострадате. Тази битка…

— … е битка за всичко, в което вярвам и на което държа, скъпа. За всичките ми спомени. От времето, когато бях дете и пансионът бе построен — тогава беше само семеен дом и аз бях много щастлива. Като млада жена бях много щастлива. И сега, след като живях достатъчно дълго, за да се превърна в стара жена — е, освен вас, деца, все още имам приятелки като София Алпърт и Ориме Сайтоу. И двете са лечителки и са много добри в работата си. Ние все още обсъждаме различните приложения на моите билки.

Мат щракна с пръсти.

— Това е другата причина, поради която бях объркан — рече. — Защото доктор Алпърт каза, че вие и госпожа Сайтоу сте толкова добри. Мислех, че има предвид старата госпожа Сайтоу…

— Която изобщо не е „госпожа Сайтоу“ — прекъсна го почти остро госпожа Флауърс. — Нямам представа какво е истинското й име — може би наистина е Инари, злото божество. Преди десет години не разбрах защо Ориме Сайтоу внезапно стана толкова различна и тиха. Сега осъзнавам, че промяната започна точно по времето, когато „майка й“ се премести да живее с нея. Бях много привързана към малката Изобел, но тя изведнъж стана отчуждена и сериозна за възрастта си. Сега вече разбирам. И съм решена да се боря за нея — и за вас — и за града, който заслужава да бъде спасен. Човешкият живот е много, много ценен. И сега… ето че стигнахме.

Мат тъкмо бе завил по улицата на семейство Сайтоу. Мередит се втренчи смаяно във фигурата на предната седалка.

— Госпожо Флауърс! — възкликна.

На свой ред Мат също се извърна, за да погледне, и това, което видя, го накара да закачи фолксвагена, паркиран до тротоара.

— Госпожо… Флауърс?

— Моля те, паркирай сега, Мат. Не е нужно да ме наричаш „госпожа Флауърс“, ако не искаш. Аз се върнах към времето, когато бях Теофилия… когато моите приятели ме наричаха Тео.

— Но… как… защо? — заекна Мередит.

— Казах ви. Почувствах, че е време. Сейдж ми остави подарък, който ми помогна да се променя. Срещу нас се е надигнал враг, с когото не е по силите ви да се преборите. Почувствах го още в пансиона. Това е моментът, който чаках. Последната битка с истинския враг на Фелс Чърч.

Сърцето на Мередит сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Трябваше да бъде спокойна… спокойна и разумна. Много пъти се бе сблъсквала с магия. Познаваше усещането. Ала много често бе твърде заета да успокоява Бони, прекалено съсредоточена да помага на Бони, за да се отдаде докрай на това, с което се сблъскваше.

Сега бяха само тя и Мат — и Мат имаше такова глуповато и слисано изражение, все едно никога досега не беше виждал магия. Сякаш щеше да откачи.

— Мат — рече на глас, сетне повтори по-високо: — Мат! — Тогава той се извърна, за да я погледне със сините си очи, обезумели и потъмнели.

— Те ще я убият, Мередит! — извика той. — Шиничи и Мисао. Вие не знаете какво е да си…