Андреа Кремер - Кървава роза

— Няма да го сторя. Още не.

Сърцата им едновременно пропуснаха удар, разкривайки несигурността, която и двамата изпитваха. Усетих, че главата ми се замайва. Аз бях алфа и не трябваше да се подчинявам на никого. Най-сетне бях в състояние да избирам своя път, съдба, която да открия сама.

— Не се нуждая от партньор — заявих, като внимателно подбирах думите си. — Нуждая се от воини, а вие сте най-добрите воини, които познавам. Имам нужда от вас. И от двама ви. Ще се биете ли заради мен?

Те се гледаха свирепо, без да отговарят — всеки очакваше другият да направи първата стъпка.

— Ще се биете ли заради мен? — повторих, оставяйки думите ми да потънат в мълчанието им като камъни, хвърлени в дълбок кладенец.

Шей се намръщи.

— Винаги, но…

— Никакво „но“ — прекъснах го и се обърнах към Рен. — А ти?

— Знаеш, че ще го направя. — В очите му се четеше предпазливост.

— Рен ще оглави глутницата. Той е ключът към спояването на съюза с вълците, които все още са във Вейл — продължих аз. — Шей ще намери Кръста на елементите и ще поведе Търсачите в битка.

Хвърлих поглед към Аника, която кимна.

— Ами ти? — попита Шей.

По устните ми пробяга усмивка.

— Аз съм тази, която ще се погрижи всички да се разбираме.

— Късмет — изръмжа Рен.

Засмях се тихичко и свалих ръце от гърдите им, за да ги уловя за китките.

— Не ми трябва късмет. Ще ми се закълнете, че няма да се наранявате и ще си помагате. Ще дадете кръвно обещание.

— Ъъъ… какво? — Шей ме зяпна.

— Докато войната не свърши, единственото, което има значение, е да победим. — Дръпнах ги напред, докато не се изправиха лице в лице. Усещах напрежението, което се излъчваше от тях. Миризмата на слънчева светлина и буря се смесваше с дъха на дим от есенни огньове и сандалово дърво.

— Изцерете се — наредих им.

— Не — отсече Рен.

— Трябват ми здрави войници. Ранихте се един друг — продължих, без да обръщам внимание на слисаното изражение на Рен. — Сега искам да поправите стореното.

— Шегуваш се. — Лицето на Шей се разкриви в гримаса.

— Дори не можеш да си представиш колко много не се шегувам. — Направих крачка назад и скръстих ръце на гърдите си. — Докато не си избера партньор, аз съм единствената алфа тук. Вече ви казах, че няма да избера сега. Вие двамата отговаряте пред мен. Докажете лоялността си. Излекувайте се.

— Не вярвам на ушите си — простена Рен, но все пак ухапа ръката си и я протегна на Шей.

— За нищо на света. — Шей понечи да отстъпи, но аз изръмжах.

— Направи го.

— По дяволите, Кал. Ти нямаш сърце. — Той също ухапа китката си.

— Знам.

Двамата се гледаха свирепо, без да откъсват очи един от друг, докато пиеха от кръвта си, свързвайки се по този начин като членове на една глутница, макар все още да се ненавиждаха.

— Добър ход, алфа — промърмори Лоуган.

Колкото и да ми се искаше да му хвърля леден поглед, не можах да потисна усмивката си. Нещо в мен препускаше на свобода, необуздано и ревящо от радост.

— След като се погрижихме за това, може ли най-сетне да поговорим за спечелването на войната? — попита Конър и прибра мечовете си.

От свирепия начин, по който Рен и Шей се гледаха, ми беше ясно, че на враждата между тях изобщо не бе сложен край. Ала това несигурно партньорство беше най-доброто, на което можех да разчитам за момента. Поне вече не се разкъсваха на парчета.

Обърнах се към Аника.

— Отсега нататък няма да има никакви тайни съвещания, на които не съм поканена. Ако искате войни, трябва да участваме във всяка стъпка от плана. В изготвянето на стратегиите и в изпълнението им.

Мъжът с ястребовото лице изсумтя, но си замълча, подчинявайки се на Аника, която поклати глава.

— Добре, Кала. Шей вече настоя за същото преди идването ти.

Усмихнах му се, ала той все още се мръщеше на Рен. Щеше ми се да ме погледне. Ако само срещнеше очите ми, може би щеше да разбере колко трудно бе всичко това за мен. Как жадувам да го дръпна настрани, да остана насаме с него и да му обясня.

Аника отново се обърна към покритата с карти маса.

— Лоуган ни съобщи, че Пазителите преминават в настъпление — каза тя. Случилото се в Чистилището бе само началото. Не разполагаме с никакво време.

— В смисъл? — попитах.

— Време, за да съберете частите — обясни Лоуган. — Разбира се, ние ще ви очакваме.

Той запали нова цигара, възвръщайки предишното си нехайно държание.

— Ако ни чакат на свещените места, няма да имаме никакъв шанс — каза Аника. — Всеки елемент на изненада, който успеем да използваме, е от жизненоважно значение. Трябва да отидем на всяко от тях възможно най-безшумно и най-бързо. Веднага едно след друго. Никакво чакане. Никакво бавене.