Джоан Виндж - 47 ронини

Когато осъзна това, чистотата на новопридобитата му усмивка и погледът в очите му, когато я видеше, бяха като шакабуку . „Духовна енергия — беше й казал веднъж Башо, бивш будистки монах и един от самураите на баща й, — която прояснява напълно съзнанието ти“.

Мика изпита чувството, че най-сетне е разбрала какво е имал предвид Башо. Сякаш баща й бе довел в замъка тенин — небесно същество от сутрите. Говореше се, че понякога тенин необяснимо как се загубваха, сякаш забравяха обратния път към небесното царство, и се скитаха по земята или седяха на планинските върхове в очакване да ги призоват да се върнат.

Днес, когато намери Кай, усмивката му й се стори по-широка от всякога, почти уверена, и тя осъзна, че той силно се е надявал, че тя ще дойде, макар че извърна очи при спонтанната усмивка, с която му отговори, сякаш тя беше твърде сияйна за свикналите му със здрача очи, също както ярката слънчева светлина.

Но след това Кай взе да опипва земята около себе си, като че ли имаше причина да погледне настрани, и когато вдигна ръка, в нея държеше чифт изплетени от коноп сандали — като тези, които самият той носеше, каквито носеха селянките и почти всички мъже, които Мика познаваше.

— Ето — промърмори той, като продължаваше да гледа надолу, но на лицето му отново пробяга усмивка. — Ако ги носите, ще можете да ходите по-бързо. Така няма да се налага винаги да ви чакам.

Тя се изчерви, едновременно възмутена и възхитена, докато вземаше сандалите от него. Безпомощно задърпа нагоре копринените си поли, за да открие краката си, като в същото време дори ръце й бяха скрити под дългите ръкави, които трептяха като крила на пеперуда.

— Не мога да бъда по-бърза. Татко никога не ми позволява да се обличам като момче, дори когато тренирам стрелба с лък или бой с нагината 14 — тя откри единия си крак точно когато вдигна поглед и видя как размишленията й бяха променили изражението му, както и нейното. — Но съм сигурна, че това ще помогне — Мика отново се усмихна и посочи сандалите. Поне като ги носеше, щеше да сложи край на убожданията от тръните и синините от камъните по ходилата си.

Тя щеше да се отпусне тежко на земята до него, но се усети навреме и грациозно седна на топлата суха скала. После протегна крак.

Кай се взря в него за миг, преди да осъзнае, че като истинска дама тя чакаше той да й обуе сандалите, макар че една истинска дама никога не би позволила на момче, особено селянче, да докосне крака й. Мика се усмихна вътрешно, представяйки си ужасените лица на своите гувернантки, като се молеше те никога да не я хванат в такъв момент.

Кай хвана стъпалото й и обу сандала с повече нежност и внимание, отколкото бе показвал, към който и да е от безценните предмети, които бе счупил по невнимание, докато беше в замъка. Сандалът се оказа точно по мярка. Момчето й обу и другия, а след това се изправи, поклони се и с галантността на самурай й предложи ръката си.

Мика примигна и чудейки се откъде е усвоило тези маниери, хвана ръката му и се изправи. Всички в замъка твърдяха, че Кай е безнадеждно глупав и не може да се научи на нищо. Но тя бе убедена, че той оценяваше голяма част от онова, което виждаше там, и го разбираше, въпреки че бе прекарал живота си сам в гората. Някои хора мърмореха, че това само доказва, че е демон. Но тя знаеше, че грешат.

Мика си беше дала сметка, че Кай вижда и запомня само значимите за него неща и игнорира всичко останало. Той беше тенин и нищо от това, което казваха или правеха хората, не можеше да промени този факт.

Тя погледна към краката си, спомняйки си отново къде се намира и какъв подарък й беше поднесен.

— О, тези са много по-удобни! — вдигна очи към него със сияещо лице. — Откъде знаеш размера на краката ми?

Кай сви рамене.

— От стъпките ви — очите им се срещнаха и в неговите проблесна искрица на гордост, каквато тя рядко бе виждала. — Изработих ги, като направих копие на моите сандали.

— Наистина ли? — възкликна изненадано Мика. — А аз мога единствено да копирам свитъци. Два пъти съм преписвала афоризмите на Конфуций. Знаеш ли, че той казва: „Жените трябва да се гледат, а не да се слушат?“. Как смее? Аз съм самурай… — девойката млъкна. Самураите не се оплакваха . — Но моята гувернантка винаги повтаря: „За една дама са подходящи думите, а не делата“. И тогава какво да правя аз?

Тя пак млъкна, като видя изражението на Кай, и внезапно осъзна, че необмислените думи могат да бъдат дела, също като шамара по бузата или пробождането с меч на едно доверчиво сърце.