Алексей Пехов - Виелица на сенките

— По-добре недей, ще стане още по-лошо — казах му аз и тръгнах обратно.

Кли-кли постъпваше като дете, сякаш не знаеше, че сега Делер ще мърмори цял ден по повод безнадеждно изцапаната си шапка! На туй отгоре шутът съвсем не навреме напомни за Господаря и Лафреса. Господарят е от лошите, по това спор няма, той още от първия ден на пътуването ни тровеше живота, но кой беше всъщност ние така и не разбрахме. Мръсникът беше всемогъщ и злопаметен, по сила спокойно можеше да се съревновава с някой от боговете. Но явно не искаше просто да ни унищожи, предпочиташе да издевателства над нас по всевъзможни начини, а когато объркаме поредния му сложен план, той изобщо не се разстройваше, а в кратки срокове измисляше нов, още по-красив и по-опасен. Подобно на Неназовимия, Господарят не искаше да вземем Рога на дъгата от гробниците. Но ако за Неназовимия това беше въпрос на живот и смърт, то за Господаря (поне както си мисля аз) това си е поредната прищявка.

Лафреса на практика беше слугиня на Господаря, и въпреки че изглеждаше като двайсетгодишна, беше на поне няколкостотин години, или поне така го видях в един мой сън (да, да, представяте ли си, напоследък притежавам една такава кофти особеност — да виждам пророчески сънища). И освен това Лафреса според мен е най-силната шаманка (или шаманша?), която съм срещал, много по-силна от Миралисса. Слугинята на Господаря владееше забранената магия — Кронк-а-Мор, с помощта на която успя да убие двама от нашите, когато откраднахме изпод носа й Ключа. И честно казано…

— Гледай в краката си, глупако! — изрева нечий бас някъде отдолу.

Така се стреснах, че едва не се научих да летя. Във всеки случай, подскочих подобаващо.

— Виждал съм много неща в живота си, но глупак така да подскача, никога! Ей! Къде гледаш, идиот? Надолу гледай! Надолу!

Изглежда гласът не представляваше никаква опасност… Послушно погледах надолу.

На земята седеше същество, наподобяващо странна кръстоска между скакалец, водно конче и коза. Точно така. Краката на това малко същество бяха като на скакалец, главата и туловището — на козел, а прозрачните мрежести крила явно бяха наследени от голямо водно конче. Цялото му тяло беше на жълто-черни ивици. С една дума, до краката ми не седеше нищо друго освен едно истинско приказно козлоконче. По размери създанието беше не по-голямо от човешка длан.

— Е, колко още дълго ще ме гледаш? — раздаде се същият глас.

Едва тогава забелязах, че на врата на козлокончето стои човече с размера на кутрето ми. Златни къдрици, плачлива физиономия, лилаво копринено костюмче, малък лък. И това същество ме гледаше с доста голяма доза раздразнение.

— Флини! — ахнах аз.

— Каква проницателност, горски духове да ми изпият кръвта! Винаги ли си толкова умен или само сутрин? Бързо ме води при елфийката!

— Каква елфийка? — ококорих се аз от наглостта на дребосъчето.

Козлокончето се издигна във въздуха и увисна пред мен, пърхайки с крила. Флинито на врата му ме гледаше неприязнено:

— Всички глупаци ли са толкова тъпи или само ти, нещастнико, дето ми се натресе на главата? Треш Миралисса от дома на Черната луна. Познаваш ли я?!

— Да.

— Тогава не се туткай, а ме заведе при нея, идиот такъв! — закрещя флинито.

— Какъв е този шум? — Кли-кли се беше приближил незабелязано. — А, флини се домъкнало!

— Ще ти дам аз на тебе едно „домъкнало“, зеления! — възмути се флинито.

— Зеления, казваш? — Кли-кли опасно присви очи. — Я да си затваряш устата, златокос дребосък, че ще стане лошо!

— Добре де, какво се стягаш? — веднага отстъпи флинито. — Просто се запознавам!

— Е, вече се запозна. Защо си се домъкнал? — Кли-кли специално наблегна на последната дума, но флинито се престори, че не е чуло обидата и изпя:

— Съобщение. Информация. Новина.

— Тогава иди и я предай, елфите вече са станали!

— Трябва да бъда представен, нали знаеш, обичаи — направи недоволна гримаса флинито, сякаш беше сдъвкало кисело грозде.

— Да, знам — въздъхна Кли-кли. — Всички сте със синя кръв! Последвай ме.

Козлокончето запърха с крила и полетя до рамото на гоблина. Аз закрачих след тях като почетен ескорт.

— Лейди Миралисса, позволете ми да ви представя флини… как ти е името, дребен?

— Аарроо г’наа Шпок от клона на Кристалната роса, глупако — изсъска, разтягайки устни в усмивка, флинито.

— Аарроо г’наа Шпок от клона на Кристалната капка…

— Роса, тъпако! — гневно изсъска флинито.

— Хм, и каква е разликата? — Кли-кли се отдръпна от бръмчащото до ухото му козлоконче. Но все пак се поправи и каза: — От клона на Кристалната роса.