Дэвид Фарланд: Повелителите на руни - цялата сага

— Милорд — викна капитан Темпест на Габорн, — воините на Интернук настояват за преговори.

Габорн се изкатери на близката стена и погледна надолу към езерото. Корабчетата се полюшваха върху повърхността му като листа, осветени от запалените в тях факли. Поклащаха се като кадилници върху водата. Йоме бе застанала до Габорн с царствената си корона, грейнала с хилядите си скъпоценни камъни, а зелената игла на Габорн блещукаше като кацнала на рамото му звезда.

Огромните риби кръжаха край основите на замъка.

Старият Олмарг, върховният военачалник на Интернук, приближи с корабчето си, тласкано от грациозните движения на гребците. Видя водните духове и нареди на гребците да спрат. След това погледна нагоре към Габорн, присвил окото, с което виждаше, сякаш го преценяваше.

Габорн огледа корабите. Все още усещаше заплахата. Олмарг се колебаеше дали да продължи щурма срещу града, или да отплава.

— Народът в това царство е под закрилата ми — предупреди го Габорн. — Ако тръгнеш насреща ни, ще те унищожим.

Олмарг изръмжа и отговори заплашително:

— Дойдохме и се бихме, за да си вземем плячката, а ти нищо ли няма да ни дадеш? Моите мъже проляха реки от кръв. Редно е да ни се отплатите.

— Певците ще възпяват името ти, че си се сражавал храбро — отвърна Габорн. — Твоите внуци ще те славят вовеки.

Олмарг се изкикоти и хвърли поглед на юг. Тътенът от стъпките на халите долиташе като рева на океан, черните им гърбове блещукаха под звездната светлина, докато се катереха по хълмовете.

— По дяволите! — изруга Олмарг. — Значи сме дошли да се бием само за слава. — Той изгледа Габорн още веднъж и моментално прецени, че човек, който е успял да отблъсне цяла армия хали, няма лесно да се уплаши. И се усмихна широко: — Все пак си заслужава.

Олмарг вдигна високо една ярка сфера. Габорн зърна вихрещите се в нея облаци и светкавици, сякаш вътре бушуваше буря, и в същия момент от север се надигна вихрушка.

— Вдигай платната! — викна Олмарг. — Прибираме се у дома.

Габорн кимна замислено. Опасността напускаше Карис.

Щом воините на Интернук отплуваха, Ейвран се огледа и видя препускащи на запад войски. Много воини на Радж Атън бягаха презглава по хълмовете, ужасени, че Габорн ще ги накаже за урок на останалите. Риала Лоуикър се държеше по-достойно. Бойците й се струпаха на едно място, роговете нададоха протяжен вой и войската потегли в бавен марш на север под разветите от вятъра знамена.

Сякаш в отговор на призива на роговете, главанаците се изкатериха на хълма на запад и се развикаха:

— Уа-хут! Уа-хут!

И така до безкрай.

Задумкаха по кухите дънери, а водачите им вдигнаха над главите си една умряла хала, сякаш правеха жертвоприношение на Габорн, и я оставиха върху бойното поле.

Воините на крал Андърс не пуснаха оръжието и не се оттеглиха в тъмнината. Един от рицарите препусна откъм техния лагер. Изглеждаше уплашен. Стигна до стената на замъка, вдигна поглед нагоре и викна на Габорн:

— Ваше величество! Моят господар крал Андърс от Южен Кроудън ти изпраща своите поздравления за отлично спечелената битка и ти пожелава мир и дълъг живот.

— Защо не дойде да ми поднесе поздравите си сам? — запита недоверчиво Габорн.

— Боя се, че е неразумно да прави излишни движения. Лекарите казаха, че е смъртно ранен, и сега единственото му желание е да зърне родната земя. Боя се, че надали ще успее. И все пак молим за снизхождението ти и за разрешението ти да се оттеглим от бойното поле.

— Как е Селинор? — запита Йоме.

— Младият принц е до баща си и се опитва да облекчи мъките му — отговори пратеникът. — Той също моли за разрешение да се оттегли от бойното поле.

Габорн бе изпълнен с лоши предчувствия. Андърс бе обявил, че е Земния крал, а сега молеше да напусне бойното поле?

— Ще дойда да се сбогувам с него — отсече Габорн.

И закрачи през полето със скорост, каквато пратеникът не бе очаквал, покрай мъртви хали и нагоре по малкото възвишение. И още преди смаяните стражи на Андърс да забележат, че приближава, нахлу в палатката на краля.

Ерин Конал лежеше с вързани ръце и крака на земята пред нея. Вътре бе легнал Андърс, а до него седеше Селинор. Раната не бе смъртоносна. Габорн прониза краля със Земния си взор и видя нещо много по-ужасяващо дори от хала. В него се спотайваше сянка, черен и уродлив мрак.

Селинор и стражите реагираха късно на изникналия изневиделица Габорн. — Развикаха се и се дръпнаха назад.