Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Ейвран се замисли за момент.

— Вече ти казах: халите, които ти победи, не бяха воини. Бяха фермери, тунелджии, касапи и… просто обикновени хали. Почти никоя от тях не знаеше как да се сражава. Вярно, че носеха лодки и гребла, но не знаеха как да ги използват. Ако пред нас има стражи, ще ти кажа за какво да внимаваме. Халите обичат да се заравят, когато искат да хванат някого. Покриват се с боклуци и се скриват така добре, че да не се вижда никаква бабунка. Може да не се вижда нищо друго, освен някое и друго сетивно пипалце над повърхността.

— Винаги съм се чудел — обади се Бинесман, — виждат ли ни, когато са скрити под земята?

— Не — обясни Ейвран. — Както ти казах, те не виждат по начина, по който виждаме ние. Усещат само формите, благодарение на жизнената светлина в телата си.

— Електрическата сила — добави Бинесман.

— Както и да се нарича — продължи Ейвран. — Така че през калта не виждат по-добре от нас. Но тъй като едно или две от пипалцата им са над земята, могат да подушат приближаването ни и да усетят движенията ни. И когато стъпиш върху тях, се надигат и те събарят на земята, за да те объркат. Искат да те убият, преди да си се окопитил.

— Същото съм чувал и аз — каза унило Габорн.

Ейвран не знаеше, че той беше слизал в Дънуд да преследва хали в деня след сватбата си с Йоме. Това беше древна пещера, в която бяха се скрили няколко хали. Макар че беше Земен крал и притежаваше сетива, с които да предупреждава воините си за опасности, много малко от спътниците му оцеляха по време на похода. Петдесетина рицари загинаха при една засада, същата като описаната от Ейвран.

— Пред нас има опасност — каза Габорн. — Хали, по всяка вероятност. Но на не по-малко от… охо, деветдесет или сто мили.

— Спомних си нещо — прекъсна го Ейвран, — което научих от Майстора на пътя. Пред нас има развъдник. Не знам как да обърна разстоянията на халите в наши мерки… но ми се струва, че е на стотина мили. Халите са стояли там дни наред, преди да излязат на повърхността.

— Може би нещо като сборен пункт? — попита Габорн.

— Мисля, че там има повече хали — продължи тя. — Цяла армия — и то голяма. Помня, че я видях в съзнанието на злата магесница. Тя искаше воините й да се махнат, за да освободят място за другите, които пристигаха.

На Габорн му се зави свят. Седемдесет хиляди хали бяха нападнали Карис. Ако пред тях се изпречеше подобна многобройна орда, как щяха да се измъкнат?

— Има ли път, който да заобикаля сборния пункт? — попита Габорн. — Страничен тунел, по който да минем?

Ейвран го погледна в очите.

— Може би трябва да открием друг път към подземния свят.

— Нямаме време — отсече той.

— Може да успеем да се промъкнем покрай тях — намеси се Бинесман. — Или ако охраната им е малка, може да се преборим и да се надяваме да не тръгнат да ни преследват.

Габорн имаше чувството, че мъглата се сгъстява. Ейвран започваше да го тревожи. Беше научила много от халите, но то не бе достатъчно, за да ги води. Или по-точно, главата й така беше претъпкана с подробности, че нямаше време да подреди всичко.

— А мъглата? — обади се Йоме. — Халите могат ли да виждат в мъгла?

— Да — отвърна Ейвран. — Почти не я забелязват.

Щом Йоме заговори, Габорн забеляза, че мъглата се вдига. И наистина само след няколко крачки напълно изчезна. Тунелът се разклони и от левия ръкав нахлу по-топъл въздух, сякаш летен ветрец, с тази разлика, че миришеше на минерали и влага. Лявото разклонение беше по-стръмно.

— Тръгни наляво — каза Ейвран. — Следата почти неизменно води надолу, към по-топлия въздух.

В тунела започнаха да се забелязват признаци на живот. Ледът се бе разтопил напълно и смесването на горещина и влага беше благоприятствало растежа на туфи трева-червей навсякъде по пода и по стените. Причина за името й бе обстоятелството, че наподобяващите таралежи шубраци имаха меки бодли с дебелината и дължината на дъждовен червей. От тавана провисваха пещерни растения, а скалите бяха окичени с туфи ярки гъби.

Почти всичко по пода и стените бе унищожено и само тук-там се виждаха отделни кръпки растителност.

Раци-слепци щъкаха насам-натам, търсейки храна. По нищо не приличаха на морски или речни раци. По-скоро бяха роднини на халите. На Габорн му приличаха по-скоро на гигантски кърлежи, отколкото на раци. Имаха по шест издължени тънки крака.

Яхнаха конете и бавно заслизаха по стръмното. Пътят пред тях беше чист.

Повечето млади раци-слепци бяха безцветни. Черупките им приличаха на напукани кристали, през които се виждаха вътрешностите и мускулите им. Габорн виждаше сърцата им, които препускаха лудо от страх при приближаването на конете. Можеше да различи и цвета на храната, която поглъщаха. Повечето бяха дребни — едва няколко пръста.