Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

И тя притвори смъдящите я очи.

„Ще почина само за миг — каза си. — Няма да заспивам.“

Уплаши се да не се побърка. Картините, които нахлуваха всеки път, щом се отпуснеше в прегръдките на съня, бяха толкова ярки, че сега й се стори, че конят й галопира през някакъв сън и че ако заспи, ще се събуди в друг, по-истински свят.

Засънува. Някакво смътно видение — огромния бухал в мрачната дупка. Беше се преместил на ново място, сгушен на кълбо още по-навътре сред сенките. Сиво-бялата окраска на перата му напомняше напластени върху кости мъртви листа.

Ерин надникна в немигващите златисти очи и промълви:

„Остави ме на мира. Не искам да говоря с теб.“

„Боиш се от мен — изрече бухалът и мислите му пронизаха мозъка й с отсенки на чувство и прозрение, които никакви думи не можеха да изразят. — Не бива да се боиш от мен. Аз не съм твой враг.“

„Ти си лудостта“, отвърна Ерин с желанието да се събуди.

Видението помръкна.

Конете изскочиха иззад един завой тъкмо когато слънцето изгряваше, и капитан Гантръл се провикна:

— Войски-и-и, сто-о-о-й!

Ерин отвори очи. Предположи, че спират, за да пропуснат поредния конвой фургони.

Вместо това близо до пътя малко пред тях видя забулено в утринна мъгла кротко езерце, а над него се възправяше пурпурна шатра със златна лента на върха: кралския флаг.

До езерото без риза беше приклекнал самият крал Андърс и се миеше в хладната утрин. Беше висок, слаб мъж с изражение на мъченик върху подобното на череп лице с очертана от тъничка брадичка челюст.

Наблизо неговият Дни, историкът, който хроникираше живота му, вчесваше един кон — подготвяше го за път.

Дебела възрастна жена, облечена в сивкави дрипи, клечеше на огромен камък близо до него, а около нея се стрелкаха разлудували се катерички. Тя трошеше лешници с яките си пръсти и ги подхвърляше във въздуха. Катеричките се мятаха върху раменете й или подскачаха в скута й, за да ги налапат, преди да са докоснали земята.

Селинор побутна Ерин, кимна към жената и каза:

— Лешничарката, Земен пазител на Елианската гора.

Замаяна от съня, Ерин си помисли, че наблюдава една от най-странните сцени в живота си.

„Значи това бил крал Андърс Лудия — мина й през ума, когато отново погледна бледоликия възрастен владетел с хлътнали гърди, — мъжът, когото може би ще трябва да убия.“ Нищо в него не излъчваше заплаха.

Кралят прекъсна сутрешния си тоалет и погледна смръщено, сякаш разтревожен от тупурдията на приближаващите войски. Но после забеляза Селинор и върху лицето му просветна сърдечна усмивка.

— Синко — извика възторжено крал Андърс. — Ти се върна!

Грабна захвърлената върху близкия храст хавлиена кърпа и като се бършеше, се втурна напред. Селинор скочи от седлото и го сграбчи в прегръдките си.

Прегръдката беше кратка. Селинор пусна баща си и попита:

— За какво са всички тези войски по границата, татко? Война ли започваш?

— Да започвам война ли? — отвърна обидено Андърс. — Скъпо момче, аз мога да сложа точка на една война, но никой никога не е чувал да започна война.

И без да пуска ръцете на сина си, Андърс погледна над рамото му към Ерин.

— И кой още е дошъл при нас? — възкликна той. — Ерин Конал? Портретът ви е несправедлив към вас, красива госпожо.

— Благодаря — отвърна Ерин, изненадана, че я е познал по една миниатюрна рисунка в медальон отпреди десетина години.

Крал Андърс се усмихна с искрено благоразположение, сърдечност и признателност. Сивкавите му очи я гледаха втренчено, сякаш я пронизваха. Той остави Селинор и пристъпи към нея, оглеждайки я от глава до пети.

Конят й заотстъпва подплашен, но щом той протегна ръка и го докосна, моментално се укроти.

Крал Андърс вдигна лявата си ръка във въздуха.

— Избирам теб, Ерин Конал — обяви той. — Избирам те за Земята. Ако някога се окажеш в опасност и чуеш гласа ми да нашепва в теб, подчини му се и аз ще те избавя.

Ерин политна назад в седлото си и изхлипа изумена. Всичко друго бе очаквала да изрече устата му, но най-малко същите думи, които бе изрекъл Габорн, Земния крал, посочвайки я за свой воин. Нима беше възможно Андърс също да притежава способността да „Избира“, да я посочи за един от своите воини и да използва Земния взор, за да узнае кога тя ще се натъкне на опасност и да я предупреди?

Не, това би било богохулство.

— С какво право? — попита Ерин. — С какво право постъпвате така?

— С всички права — отвърна крал Андърс. — Аз съм Земния крал. Земята ме е призовала да спася семето на човешкия род през мрачните времена, които настъпват.