Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Да впрегнем моя кон — предложи Бинесман.

Талигата спря, а магьосникът се смъкна от коня си и го разседла.

Ейвран открехна едва-едва очи. Звездите блестяха на небесния свод, сякаш непоклатими в решението си окъпят земята в светлина. Слънцето щеше да изгрее най-рано след час, но въпреки това светлината се лееше като разтопено злато връз снежните върхове на планините Алкаир. На Ейвран й се стори, че струи от някакъв друг, по-прекрасен свят.

Небесната феерия беше заблудила дори животните. Над земята се издигаше цвъртенето на утринни птици: гърленото гукане на гривека, песента на чучулигата, ревнивият грак на свраката.

От двете страни на пътя се притискаха заоблени хълмове. Изсъхналата пшеница по склоновете им отразяваше звездното сияние. Безлисти дъбове се възправяха черни и неподвижни като трънени корони. Кукумявка пищеше пронизително в далечината. Макар да не чуваше ромоленето на ручей, Ейвран усети едва доловим мирис на вода.

Тя наблюдаваше несекващия порой от звездна светлина. Той се сипеше във всевъзможни посоки, образувайки огнени следи върху небесния свод.

— Е, Ейвран добре ли е? — попита тихо Бинесман.

— Беше й много трудно — отвърна Габорн. — Цял ден стоя изправена пред Майстора на пътя, вдигнала жезъла над главата си — надничаше в мислите на чудовището. Потта се лееше от нея, все едно беше в пещта на ковачница. Много се уплаших за нея.

— А тя узна ли пътя към това… Леговище на костите?

— Да — отвърна Габорн. — Но се боя, че леговището е дълбоко в подземния свят и Ейвран не е в състояние да опише пътеката. Ще трябва да ни води — ако дойдеш с мен.

— Ако? — възкликна Бинесман. — Разбира се, че ще дойда.

— Добре — отвърна Габорн. — Ще имам нужда от съветите ти. Не искам да изправям толкова младо момиче пред такива големи затруднения.

Ейвран притвори очи — преструваше се на заспала и изпитваше гузно задоволство да подслушва какво си говорят за нея. Все още почти дете, тя беше единственото човешко същество на света, което се беше научило да разговаря с хали, най-страховитите врагове на хората.

Габорн се досещаше, че за нея е истинско мъчение да проникне в съзнанието на Майстора на пътя, но дори той не можеше да допусне колко болезнено е това. Главата я болеше толкова силно, сякаш беше стегната в стоманен обръч, и тя имаше усещането, че черепът й ще се пръсне на парченца. Стотици хиляди, може би милиони аромати се блъскаха в мозъка й, като й подсказваха имена на места и проходи в подземния свят, предавани от хала на хала понякога в продължение на поколения. С вътрешното си зрение Ейвран можеше да си представи тунелите в този подземен свят, подобни на огромни артерии, свързващи отделните леговища. Съществуваха десетки хиляди тунели, отвеждащи към рудници и каменоломни, към ферми и ловни полета, към развъдници и гробища, към смъртни опасности и древни чудеса. Дори за цял един живот Ейвран не би могла да начертае карта на този подземен свят.

Продължаваше да се страхува, че не е в състояние да съхрани толкова много информация. Човешкият мозък беше една десета от този на хала. Нейният не можеше да запомни толкова неща. Надяваше се поне да е запомнила пътя до Леговището на костите.

„Трябва да си спомня — каза си Ейвран. — Трябва да помогна на Габорн да победи Истинската властелинка“.

Дочу скърцане на стъпки по пътя и се опита да успокои дишането си. Искаше да си почине и се надяваше, че като се преструва на заспала, ще успее да го направи.

Бинесман остави седлото си в задната част на талигата и промълви:

— Горкото момиче! Погледни я — невинна като бебе.

— Нека спи — прошепна Габорн.

Каза го нежно, не със заповедния тон, който човек би очаквал от един крал, а с деликатността на разтревожен приятел.

Бинесман се отдалечи и безмълвно се зае да впрегне коня в талигата.

— Имаш ли други новини за халите? — попита шепнешком Габорн.

— Да — отвърна Бинесман. — Повечето са добри. Мъчихме ги цял ден. Много от чудовищата умряха от изтощение, докато се спасяваха от нашите кавалеристи, а рицарите ни връхлитаха всяко, което изостанеше. Според последните сведения накрая останаха само няколко хиляди. Но щом стигнаха долината Дрейксфлъд, се заровиха в пясъка. Това стана следобед. Нашите воини ги държат в обсада — в случай, че се опитат да избягат, но засега не могат да направят почти нищо друго.

Ейвран си представи чудовищата при Дрейксфлъд. Халите бяха огромни, над шестнайсет стъпки високи и двайсетина стъпки дълги. С четирите си задни и двата предни крака напомняха гигантски безопашати скорпиони. Но главите им имаха формата на лопата и те можеха да си прокопават път под земята с копаене и пълзене напред. Тъкмо така бяха постъпили в Дрейксфлъд. Маневрата им бе осигурила добра защита от рицарските копия.