Марисса Майер - Скарлет

Доскоро хората я гледаха с отвращение. Сега се ужасяваха от нея.

Не беше сигурна кое е по-лошо.

Искаше да изкрещи на света, че няма вина, задето беше такава. Нямаше никаква вина.

Ако й бяха дали право на избор, със сигурност щеше да си избере друга съдба.

Лунитянка.

Киборг.

Беглец.

Престъпник.

Изгнаник.

Синдер зарови лицето си в ръце и прогони завихрящото се у нея чувство на несправедливост. Нямаше да се остави в лапите на самоомразата. Имаше далеч по-важни неща, за които трябваше да се погрижи.

От стаята до нея чу, че Трън спомена Мишел Беноа и помоли момичето да му каже нещо, без значение какво, стига това да помогне, но в отговор получи единствено плачливи извинения.

Синдер въздъхна. Искаше й се да има някакъв начин да убеди момичето, че няма да й навредят и че, всъщност, те са от добрите.

Тялото й се изопна.

Тя можеше да убеди момичето. Съвсем лесно при това.

Миг след това вината изпълни вените й, но не прогони напълно изкушението. Тя огледа хоризонта, но отвъд полето така и не се виждаше никакъв знак от цивилизацията.

Сключи пръстите си, като обмисляше въпроса.

— Ти познаваш Мишел Беноа, нали? — каза Трън и в гласа му се прокраднаха умолителни нотки. — Все пак сега се намираш в къщата й. Нали това е нейната къща?

Синдер разтърка с палци слепоочията си.

Тя не беше като кралица Левана и нейните чародеи, нито като всички останали лунитяни, които злоупотребяваха с дарбата си, като промиваха мозъците на хората, придумваха ги ласкаво и ги контролираха в името на собствените си егоистични цели.

Но ако използването на дарбата е подчинено на по-голяма цел за по-добро… и е само за малко.

— Емили, моля те. Спри да плачеш! Въпросът ми е съвсем прост!

— Добре — измърмори Синдер и се надигна от стълбите. — Това е и за нейно добро в крайна сметка.

Пое дъх, за да прогони чувството на вина, и влезе обратно в дневната.

Погледът на момичето се стрелна към нея. Очите й бяха подути. Тя се сви.

Синдер си заповяда да се отпусне и остави нежното боцкане да се плъзне по нервите й с мили, приятелски и сърдечни мисли в главата.

— Ние сме твои приятели — рече тя. — Тук сме, за да ти помогнем.

Очите на Емили светнаха.

— Емили, можеш ли да ни кажеш къде е Мишел Беноа?

Последната сълза се търкулна незабележимо по бузата на Емили.

— Не знам къде е. Изчезна преди три седмици. Полицията така и не откри нищо.

— Знаеш ли нещо за изчезването й?

— Случи се посред бял ден, докато Скарлет беше отишла да разнесе доставките. Не е взела кораб със себе си. Изобщо нищо не беше взела със себе си. Идентификационният й чип е бил отстранен и оставен тук, заедно с портскрийна й.

Когато разочарованието започна да си проправя път, Синдер трябваше да вложи цялата си воля, за да поддържа аурата на приятелство и доверие.

— Но си мисля, че Скарлет сигурно знае нещо.

Синдер наостри уши.

— Тя тръгна да я търси. Преди два дни. Тогава ме помоли да наглеждам фермата. Изглежда беше открила някаква следа, но не ми каза нищо повече. Толкова съжалявам.

— Оттогава получавала ли си вести от Скарлет? — обади се Трън и се приведе напред.

Емили поклати глава.

— Не, нищо. Тревожа се за нея, но тя е силно момиче. Ще се оправи. — Лицето й се проясни като на дете. — Успях ли да помогна? Искам да ви помогна.

Синдер трепна от готовността на момичето да им бъде от помощ.

— Да, помогна ни. Благодаря ти. Ако се сетиш за още нещо.

— Още един въпрос — прекъсна я Трън и вдигна пръст. — Корабът ни има нужда от поправка. Някъде наблизо има ли магазини за добри резервни части?

Скарлет спа неспокойно и сънува чародеи и дебнещи вълци. Когато най-сетне успя да излезе от просъницата, видя, че някой й беше оставил два подноса с храна. Щом ги зърна, стомахът й изкъркори, но тя се обърна на другата страна, без да ги докосне, и се сви на кравай на мръсния матрак. Преди много години някой бе издялкал на стената в гримьорната инициалите си и Скарлет прокара пръстите си по тях. Дали принадлежаха на някоя изгряваща оперна звезда от втората ера, или бяха на друг военнопленник?

Дали човекът се бе простил с живота си в тази стая?

Тя притисна челото си до хладната мазилка.

В коридора скенерът изпищя, а вратата издрънча и се отвори.

Скарлет се завъртя по гръб и замръзна.

Вълка стоеше на вратата с приведена глава, за да не се удари в рамката. Очите му пронизаха мрака и те бяха единственото нещо у него, което не се бе променило. Рошавата му коса, която довчера беше на бодлички, сега бе сресана назад, придавайки на красивите му черти прекалена острота и жестокост. Беше умил мръсотията от лицето си и сега беше облечен в същата униформа като на другите войници: тъмночервена риза с избродирани с руни нашивки по ръкавите до лактите и по раменете. В коланите и поясите му имаше празни кобури и тя за кратко се зачуди дали Вълка предпочиташе да се бие без оръжие, или просто не му е било разрешено да влезе в килията при нея с пистолет.