Марисса Майер - Скарлет

— Не съм сигурен, че най-добрият начин да се представим на Мишел Беноа е като се вмъкнем в плевнята й.

Синдер се обърна назад и огледа празните прозорци на къщата.

— Трябва да погледна нещо — обясни тя и влезе вътре. — Лампи, включете се.

Лампите замигаха и тя ахна, когато гледката се откри пред очите й. Инструменти и резервни части, отвертки и болтове, дрехи и мръсни парцали се въргаляха на всички страни из цялото помещение. Всеки шкаф зееше отворен, всяка щайга и кутия за инструменти беше преобърната. Искрящият бял под почти не се виждаше от този хаос.

В другия край на хангара стоеше малък кораб за доставки със счупен заден прозорец. Парченца стъкло блестяха под яркото осветление. Вътре миришеше на разлято гориво и отровни изпарения и донякъде — на малкото магазинче на Синдер.

— Каква кочина! — рече Трън с отвращение. — Не съм сигурен, че бих се доверил на пилот, който проявява такова неуважение към кораба си.

Заета да обходи със скенера си рафтовете и стените, Синдер не му отговори. Въпреки хаоса мозъчно-машинният й интерфейс бе уловил нещо. Някакво усещане, че мястото й е познато, сянка на отдавна изгубен спомен. Ъгълът, под който слънчевите лъчи се спускаха през вратата. Смесеният мирис на тор и машини. Кръстосаните греди на тавана.

Тя закрачи по бетонния под, а краката й хрущяха през отломките. Движеше се бавно, за да не прокуди призрака на спомените си.

— Ъх, Синдер — рече Трън, като гледаше назад към фермата. — Какво правим тук?

— Търсим нещо.

— В тази бъркотия ли? Желая ти успех тогава!

Тя стигна до един малък бетонен участък и спря замислена. Огледа се внимателно. Знаеше, че е била тук и преди. На сън, като в мъгла.

Забеляза един тесен метален шкаф, боядисан в убито кафяво, в който три якета висяха на пръчката. И трите имаха избродираната емблема на армията на ЕФ на ръкавите. Синдер изправи раменете си, добра се внимателно дотам и отмести якетата настрани.

— Хайде стига, Синдер — обади се Трън и се приближи до нея. — Сега ли намери да се преобличаш.

Синдер беше заета с мислите си и почти не го чу. Хаосът не беше съвпадение. Някой е бил тук, търсил е нещо.

Търсил е нея.

Искаше й се да не бе осъзнала така внезапно този факт, но сега нямаше как да го пропъди от мислите си.

Синдер клекна пред шкафа и плъзна ръката си по ъгъла, докато не се удари в дръжката. Тя знаеше, че там има дръжка. Боядисана в същия кафяв цвят, тя стоеше невидима сред сенките. Човек нямаше да я забележи, освен ако не знаеше къде да гледа. А тя знаеше — защото е била тук и преди. Преди пет години, упоена, в състояние на делириум, който погрешно беше взела за сън, тя бе излязла от това място. Всяка става и всеки мускул я боляха от неотдавнашната операция. Беше изпълзяла бавно от безпределния мрак и сякаш за пръв път бе замижала пред шеметно яркия свят.

Синдер се подпря на шкафа и дръпна.

Изработена от нещо, по-здраво от ламарина, тайната врата беше по-тежка, отколкото очакваше. Повдигна я на невидимите й панти и я остави да се стовари с трясък на бетонния под облак прах се вдигна на всички страни.

Насреща им се вторачи една квадратна дупка. В основата й, прихваната с болтове, имаше стълба с пластмасови стъпала, която отвеждаше до тайно подземие.

Трън се наведе и подпря ръце на коленете си.

— Откъде знаеше, че тук има вход?

Синдер не можеше да откъсне очи от тайния коридор.

Без да може да произнесе на глас истината, тя каза простичко:

— Имам очи на киборг.

После пусна фенера си и тръгна първа надолу, където в лицето я удари плътният, застоял въздух. Лъчът заподскача в стая, голяма колкото хангара отгоре, но без врати и прозорци. Почти уплашена да научи на какво се бе натъкнала, Синдер колебливо каза:

— Лампи. Включете се.

Първо се чу шумът от самостоятелния генератор, който се включи, а след него постепенно една след друга се запалиха и трите дълги флуоресцентни лампи на тавана. Трън прескочи последните четири стъпала от стълбата и обувките му тупнаха на коравия под. Той се завъртя и замръзна.

— Какво… какво е това място?

Синдер не можеше да отговори. Едва си поемаше дъх.

В центъра на стаята стоеше контейнер, дълъг около два метра с куполовиден, стъклен капак. Около него имаше най-различни сложни машини — монитор, с който се следяха жизнените функции на пациента, термометри, скенери за биоелектричество. Машини, на които имаше скали, маркучи, игли, екрани, ръчки и копчета.

На отсрещната стена имаше дълга операционна маса с внушителен брой подвижни лампи, които изскачаха от всеки ъгъл, подобно на метален октопод. А до нея, върху малката масичка на колелца, стояха почти празната кана на стерилизатора и различни хирургически инструменти — скалпели, спринцовки, превръзки, маски за лице, кърпи. На стената висяха два угаснали нетскрийна.